— Има ли оцелели? — чу се да пита Аш с далечен и невъобразимо спокоен глас.
— Не споменава. Не мисля, че има. Пише обаче, че Ошьо… казва, че той е бил убит в битката.
Възрастният рьошун затвори очи, докато навсякъде около него птиците цвърчаха и тракаха в клетките си.
Че — каза си той. — Използвали са онова, което той знае, за да ни открият.
Дълго време не можеше да помръдне, нито дори да проговори.
Град Трюмна вода
Гората е като отделен свят в света, обичаше да казва майка му контраре.
Докато вървеше към външната й част, олюлявайки се, с дрехи, превърнали се в парцали, и подгизнал след прекосяването на реката, той усети как миризмата в ноздрите му се промени и светлината стана по-мека след преминаването си през високите корони на дърветата. В този миг осъзна, че думите й са верни.
Осмели се да продължи нататък — по-навътре в Уиндръш, докато накрая краката му не отказаха да вървят повече. Строполи се върху мекия килим от листа и пръст и потъна в сън без сънища, който му донесе забрава.
Като се събуди, Бул осъзна, че няма да може да продължи, ако не възстанови част от силите си. Захвана се да си прави лагер, недалеч от един широк и плитък поток. Запали паднали клони, които бях влажни и пушеха, и премести пред тях голям пън, на който да седне. Хранеше се с горски плодове и с рибата, която улавяше с помощта на заострена пръчка. Дори дръзна да хапне от гъбите, които му се струваха познати. Имаше също изобилие от всякакви видове ядки, но ако преядеше с тях, ставаше му тежко на стомаха.
Когато през тези първи нощи заспиваше на постеля от мек мъх, докато звездите проблясваха през листата над главата му и дърветата го заобикаляха като стените на дома, той усещаше, че светът отвъд гората изчезва от съзнанието му и вече не го беше грижа за неприятностите и конфликтите в него. Най-сетне беше в мир със себе си на това тихо самотно място на народа на майка му. Искаше му се никога да не го напуска.
На четвъртия ден от възстановяването си Бул беше събуден от остро смушкване в ребрата. Той седна и се озова сред група мъже контраре, които го зяпаха. От лицата им, целите нашарени със зелени и черни ивици, гарвановите пера и костните амулети, украсяващи дългите им черни коси, му стана ясно, че са воини.
— Чушон! Теканари! — извика му един от мъжете и го смушка отново с копието си.
Воинът изглеждаше най-младият от всички. Бул сграбчи копието за дръжката и го издърпа от ръката му.
Мигновено дузина други копия се опряха в плътта му.
— Хей! — извика им Бул и вдигна ръка.
Подхвърли обратно копието в ръцете на стреснатия воин.
— Успокойте се. Аз съм един от вас, не виждате ли? — Той посочи лицето си, макар да беше очевидно за какво говори.
Мъжете хвърлиха поглед на младия воин. Искаха да убият Бул на мига — можеше да види това.
Младият воин заби с грациозно движение върха на копието си в земята и дръпна панталоните си, за да коленичи пред него. Той колебливо хвана лицето на Бул и го обърна първо на едната, после и на другата страна. Огледа острите му скули и мургавия цвят на кожата му. Вгледа се отблизо в рогата, татуирани върху слепоочията му, и кимна разбиращо.
— Тогава добре дошъл у дома, братко на племената — каза младият мъж на груб търговски и му помогна да се изправи на крака.
Аш се скиташе в дъжда, изгубен и без цел. Вървеше, без да мисли, и единственото, което усещаше, бяха твърдите заоблени павета под подметките на ботушите си. Беше оставил краката си да го водят, накъдето пожелаят.
Хермес му беше предложил стая, в която да отседне колкото време му е необходимо. Рьошунът сковано му беше благодарил, но бе отклонил поканата и го беше оставил да стои на прага с цвърчащите птици зад гърба му.
— Не съм сигурен какво ще правя сега, Аш. Значи ли това, че с нас е свършено? Това краят ли е?
Чуждоземецът само мълчаливо му беше помахал с ръка за сбогом.
Той не осъзнаваше, че върви на юг, към Щита, докато не усети миризмата на риба, водорасли и солена вода и не се огледа изпод периферията на шапката си, от която капеше вода, за да види пред себе си морето Саргаси и по-спокойните води на източното пристанище. Безбройните кораби, закотвени там, се поклащаха от лекото вълнение, а чайки надаваха печални крясъци от глад и се носеха напред-назад сред падащия на талази дъжд. Покрай водата на столчета седяха мъже с въдици, облечени в пончо с качулки, които ги предпазваха от лошото време. Излъчваха спокойствие и търпение, докато дъвчеха смолиста трева или пушеха глинени лули.