Спря един от местните — стар, прегладнял на вид мъж с посивяла коса, който носеше сламен чадър — и го попита къде може да намери стая и храна. Старецът го изгледа с любопитство, но все пак беше достатъчно услужлив. Аш последва указанията му и се изкачи още по-нависоко.
„Наблюдателницата“ беше паянтова сграда, която заемаше тясна издатина на скалната стена. Знакът над вратата се люлееше и скърцаше на вятъра и изглеждаше също толкова стар и окаян, колкото и останалата част от дългата тясна сграда.
На олющената рисунка беше изобразен плъх върху подхвърляна от вълните бъчва, захапал уплашено опашката си.
От централния комин на кръчмата на талази се стелеше дим. Отвътре долиташе смях.
Аш отвори вратата на общото помещение. Заедно с него вътре нахлу порив дъжд и светлината на фенерите в сумрачното и задимено помещение примигна. Няколко глави се извърнаха, за да погледнат преценяващо новодошлия.
— Затвори тая врата! — извика мъжът зад бара — дебел плешив мъж с големи татуирани ръце. — Отвън влиза студ, човече!
Аш блъсна и затвори вратата, която беше изкривена и не влизаше добре в касата, сетне изтръска водата от палтото си. На тръстиковия под в краката му се образува локва. В тясната стая беше горещо. Пламтящите цепеници в камината пропукваха от време на време. Рьошунът свали шапката си и се отправи към бара, като продължаваше да ръси вода след себе си.
Собственикът играеше иланг с жена, която седеше на бара с отегчено изражение. Мъжът премести едно от черните си камъчета и вдигна поглед към приближаващия се Аш.
— Какво ще пиеш? — попита той.
— От огъня на Чийм, ако имаш.
— Значи имаш късмет, защото при мен е последната каса в целия град — грейна мъжът.
Бутилките бяха скрити зад бара в заключена каса, вързана с верига за пода. Съдържателят започна да рови из ключовете, закачени на халката, висяща от колана му, отключи касата и извади с пресилена предпазливост едно шише. Тапата изскърца, когато я издърпа със зъби. Разклати съдържанието на бутилката, за да достигне ароматът му до издутите му космати ноздри.
— Само най-доброто — измърка той и сипа съвсем малко в нащърбена, но сравнително чиста стъклена чаша.
Готвеше се да добави вода, но Аш закри чашата с ръка.
— И остави бутилката — нареди му рьошунът.
Съдържателят внезапно стана подозрителен.
— Една бутилка от това нещо струва половин орел. Не е разредено, нали разбираш.
Монетата се плъзна по бара и всички глави в стаята се обърнаха.
Съдържателят прокара език по устните си. Той взе златния орел и го претегли на ръка, след което леко близна с език монетата.
— Много добре — със задоволство заяви той.
Остави бутилката и извади длето и дървено чукче изпод тезгяха.
Върху лицевата страна на орела, както върху всички такива монети, бяха изсечени две дълбоки линии, които се пресичаха и го разделяха на четири части.
Той сложи длетото върху едната линия и го удари веднъж силно с чука. Монетата се разполови. Мъжът взе едната половина и върна другата на Аш.
Рьошунът разклати съдържанието на чашата за миг, след което го помириса и го гаврътна наведнъж.
Мургавата жена го изучаваше с очертаните си с черен прах очи.
Той разбра, че тя също е алхази. Изглеждаше очарована от цвета на кожата му.
— Какво те води в Трюмна вода, страннико? — попита го тя с глас, който беше дълбок и богат и му напомняше за здрача привечер.
— Краката ми — отвърна той, изсипа парливата течност в гърлото си и допълни чашата до ръба.
Аш нае стая за нощта — мрачна кутийка на горния етаж, която едва побираше прашно легло и където той остави единствено меча си. Върна се долу и седна в ъгъла на общото помещение с бутилката си с огъня на Чийм и започна да се налива бавно, с желание.
През тази дълга вечер не говореше с никого и видът му подсказваше, че не желае да бъде обезпокояван. Огънят на Чийм успокояваше болката в черепа му, но преди всичко го правеше безчувствен. Когато съдържателят най-сетне реши да затваря, Аш откри, че все още няма желание да се върне в празната си стая. Пиенето го беше направило меланхоличен. Знаеше, че трудно ще заспи и че ще сънува неща, които би предпочел да не сънува.