Выбрать главу

Довърши чашата в ръката си и я удари в масата. Взе бутилката със себе си, откачи дългото си палто от закачалката, сложи си шапката и отвори вратата.

Отвън дъждът беше преминал в суграшица и вятърът я запращаше с такава сила в лицето му, че тя направо го жилеше. Беше му ужасно студено дори след като се уви плътно в палтото си и нахлупи ниско шапката си. Приливът прииждаше на високи вълни и повечето от ниските части на Плитчините бяха потопени в една стъпка пенеща се вода. Аш стисна здраво бутилката си с огъня на Чийм и олюлявайки се, тръгна към водата по тъмната дъсчена пътека.

Пое покрай линията на водата, като заобикаляше колибите, които се изпречваха на пътя му. Един или два пъти се спъна и трябваше да се хване, за да не падне във водата. Вървя, докато постройките постепенно не изчезнаха и склонът не свърши при отвесна скала, която се спускаше в морето.

Седна на плосък камък, провесил крака над разбиващите се вълни. Усещаше гладката и студена скала под задните си части. Загледа се в разбеснялото се море, в суграшицата, която падаше сякаш от нищото. В мрака на хоризонта Лансуей се простираше към далечния континент и огромните стени на Щита се издигаха високи и черни. От време на време там проблясваха експлозии, чийто грохот достигаше до него миг по-късно.

Аш се зачуди колко ли време им остава. Определено усещаше, че краят настъпва, макар че може би това беше просто усещането за неговия собствен край.

Развалини, Аш. Развалини.

Не можеше да спре да мисли за Сато и за всички онези, които са били избити, когато манианците са го нападнали. Преди всичко мислеше за неколцината оцелели негови другари от Народната революция — мъже, с които беше споделял изгнаничеството си.

В този момент трябваше да изпитва ярост. Но изпитваше единствено отчаяние и самота. Тези усещания само се задълбочаваха, докато наблюдавате продължаващата бомбардировка на далечните стени. След като този град паднеше като Сато, островът също щеше да падне и тогава гладът щеше да принуди останалите Свободни пристанища да се предадат. Мракът най-сетне щеше да победи пламъка.

Странно беше, че едва сега изпитваше такава солидарност за тези хора — сега, когато заради Ман беше загубил всичко и когато те бяха изправени пред поражение. Но може би в крайна сметка не беше чак толкова странно.

Същото беше станало и с Нико. Беше се оказал неспособен да открие сърцето си за момчето, да дръзне да вложи чувства в онова, което не би могъл да понесе да изгуби отново. Както правеше и с всяко друго нещо в живота си, което някога беше имало значение за него, откакто беше прокуден от родината си.

Той проумя колко ужасяващо е пропилял живота си и мисълта за това беше почти непоносима.

Трябваше да се присъединим към Избраните, когато те започнаха да пишат на Ош. Трябваше да вземем страна.

Аш вдигна тост за смелите хора на Бар-Кхос и отпи голяма глътка.

Старият рьошун запя стари пиянски песни от Хоншу, докато довършваше остатъка от бутилката. Чувстваше се все по-изморен, по-пиян, беше му все по-студено и разсъждаваше все по-трудно. Накрая от бутилката върху езика му капна само една капка.

Той притисна празната бутилка към гърдите си и й заговори.

— Здравей — каза той с подигравателен глас, който звучеше по-дълбоко заради ехото от бутилката. — Загубих се. Нямам къде да отида. Изпрати ми помощ. Още пиене.

След като се съсредоточава в продължение на няколко мига, той запуши бутилката с тапата, претегли я на ръка и я хвърли възможно най-далече.

Клепачите му се отпуснаха. Беше уморен. Време беше да си ляга.

Легна на скалата и се сви на топка. Започна да хърка.

Суграшицата се засили.

В сънищата си Аш изкачваше долината на път към манастира Сато, а наклонът ставаше все по-стръмен с всяка следваща стъпка.

Той упорстваше, опитваше се да върви по-бързо, нетърпелив да зърне дома сред горичката от дървета мали, поклащащи се от вятъра.

В началото не можа да го види дори когато се доближи. Изпълни го паника и той се втурна с главата напред през дърветата. Накрая спря пред голяма могила от димяща пепел.

Не можеше да проумее какво се е случило.

Трябва да е станала грешка — каза си той. — На моята възраст просто съм объркал долината.