Усещаше нежното докосване на пепелта, която се стелеше по лицето и устните му, странно студена и безвкусна като лед.
Присви очи и се вгледа по-внимателно в развалините.
От средата на могилата от пепел растеше едно-единствено младо дърво мали. Бронзовите му листа се поклащаха от порив на вятъра, който той вече не можеше да почувства. Докато го гледаше, навсякъде около Аш вятърът разпиляваше пепелта и от нея не остана нищо.
Една фигура се придвижваше внимателно през суграшицата. Тя носеше наръч събрани от брега парчета дърво и от време на време се навеждаше, за да вземе нов клон или счупена дъска, изхвърлена от вълните. Фигурата спря, когато се натъкна на свитото тяло на мъж, лежащ върху скалата. Той трепереше и стенеше нещо насън.
— Хъм — изсумтя Миър и го побутна с крак.
Спящият мъж изстена по-силно и се размърда в съня си.
— Стар и глупав чуждоземец — промърмори фигурата. — Ще умреш, ако останеш да спиш навън в такава нощ.
Миър въздъхна, остави наръча си с дърва, с усилие вдигна мъжа от мястото, където спеше, и го метна на рамото си. Нагласи тежестта му, така че да му е удобно, след това се обърна и пое обратно по пътя, по който беше дошъл, покрай отвесната скала и далеч от колибите.
Аш трябваше да престане да се буди по този начин — със скован врат и на неочаквано за него място.
Беше рано сутринта, ако съдеше по бледата дневна светлина, която се процеждаше зад гърба му и придаваше синкав оттенък на дима, издигащ се от малкия огън в огнището от заоблени камъни. Лежеше на тръстикова рогозка, завит с дългото си палто, а главата му бе положена върху единия му ботуш. Намираше се в пещера. Изглеждаше издълбана от човешка ръка. Извитите стени бяха покрити с небесносиня мазилка, макар че тя беше влажна и на много места се лющеше, така че се подаваше голата скала отзад.
Аш си помисли, че мястото прилича на светилище.
Край отсрещната стена беше натрупана грамада вещи — дървена купа за просия, брезентова чанта, чепата тояга, прилежно сгънато одеяло, пергаменти, захванати в платнена подвързия, бурканче с мастило, малко свещи и голяма кана.
Рьошунът допълзя до каната и надникна вътре.
Вода.
Изпи половината на огромни глътки, разливайки по-голямата част по туниката си. Изсумтя, когато студената вода стигна до стомаха му и се опита да се върне нагоре.
Чу звук от стъпки и погледна през рамо.
— А, значи си жив.
Всички срички на думите отекнаха в главата му и го накараха да трепне.
Говорещият приличаше на монах, защото главата му беше обръсната и носеше черно расо и сандали. Вероятно беше около четирийсетгодишен, но имаше блестящите учудени очи на младеж.
Монахът метна наръч дърва до огнището. Повдигна расото си, разкривайки белите си мускулести крака, и клекна да разрови жарта с пръчка.
Аш допълзя до входа, присвил очи срещу дневната светлина. Намираше се високо в скалата и гледаше към сивото, проблясващо тук-там море. Погледна надолу. Към тясната пътека в подножието на скалата се спускаше стълба.
Той вдиша от морския вятър и се опита да прочисти главата си.
— Как се озовах тук? — попита възможно най-тихо.
— А? Долетя миналата нощ като лист, носен от вятъра. Да ти кажа, доста ме уплаши.
При други обстоятелства Аш може би щеше да оцени чувството за хумор на този мъж. Сега обаче той не му обърна внимание, а се изправи да седне и се зае с бавната и неприятна задача да обуе мокрите си ботуши.
— Какво е това място, светилище ли е? — попита задъхано, а му оставаше вторият ботуш.
— Да — отвърна монахът и огледа мрачното пространство около себе си. — Мисля, че е много старо. Казвали са ми, че някога тук е имало бронзова статуя на Големия глупак. Стояла е точно на мястото, където сега е огнището. — Монахът избърса ръцете си една в друга и след това ги протегна да ги сгрее. — Местните хора казват, че някога са оставяли дарове и молитви, написани върху оризова хартия. Но един ден статуята била открадната и им отнело дълго време да съберат пари за друга. Нея вързали с верига за пода. Но и тя била открадната.
Монахът коленичи на пода с изправен гръб, сложил дясната си ръка върху лявата, заемайки позата на медитацията чачен.
— Когато миналата зима се преместих тук, заех мястото на статуята. И сега седя тук всеки ден и чакам да ме откраднат.
Аш изсумтя и с последно усилие успя да обуе и другия ботуш. Въздъхна с облекчение, след което погледна окаляните връзки, които в този момент му се сториха прекалено сложни за връзване, и примигна ужасен. Реши, че ще мине, без да ги връзва.