— Между другото, казвам се Миър.
Аш почти не го чу. В главата му проблясваха спомени. Спомни си как пееше на скала и хвърли празната бутилка в морето, след което се сви на земята и заспа. Спомни си и че миналата нощ валеше силна суграшица.
— Благодаря ти, че си ме прибрал.
Миър кимна, очите му се усмихваха.
— Ти си от Хоншу, нали?
Аш кимна, забелязвайки, че мъжът използва истинското име на родината му.
— Тогава надявам се, че някой път ще ми разкажеш за тази страна. Никога не съм бил там, макар че много бих искал да я видя. Разбираш ли, аз съм нещо като пътешественик.
— Да. Когато имам време.
— Отиваш ли някъде?
Аш вдигна поглед от пламъците, изненадан от въпроса. Не беше сигурен какъв е отговорът. Какво беше останало за него в Чийм, ако манастира вече го нямаше, ако ги нямаше Ошьо, Кош и останалите?
— Не знам — отвърна той на глас. — Мислех да се върна у дома в Чийм, ако намеря кораб да ме откара. Сега обаче… — Той поклати глава.
Монахът гледаше към него през издигащия се дим и в изражението му внезапно се беше появило напрежение.
— Чийм казваш?
— Аха. Какво за него?
Монахът се усмихна стеснително.
— Нищо — поклати глава той. — Трябва да ти кажа, че тази сутрин в „Наблюдателницата“ говореха за теб, докато обикалях с купата. Казаха, че някакъв богат чуждоземец с меч дошъл да удави мъката си в алкохол. Мислеха, че снощи си се хвърлил в морето.
— Съжалявам, че ще трябва да ги разочаровам.
— Те само показваха загрижеността си за теб. Хората тук са такива. Виждаш ли, в началото мислех, че си просто махмурлия. Но сега, когато те огледах по-внимателно, мисля, че наистина не си добре. Има ли нещо, което те мъчи, приятелю?
— Да. Любопитството на околните.
— Съжалявам — рече Миър. — Не исках да любопитствам.
Думите му докоснаха някаква струна в Аш. Осъзнаваше, че се държи грубо с домакина си. Ако не беше този великодушен непознат, можеше да е вече мъртъв.
— Страдам от една болест — призна той. — Баща ми умря от нея, след като болката в главата му стана толкова силна, че той не можеше да вижда. При мен положението все повече се влошава.
— Разбирам. Тогава може би ще успея да ти помогна за тези главоболия. Знам няколко лека. Мога да ти направя специална отвара от чий, искаш ли?
Аш кимна, макар и все още не напълно убеден.
— Но има и друго, нали?
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че нещо тормози духа ти.
Аш се опита да успокои бясно туптящото си сърце.
— Трудно ли ти е да говориш за това?
Той успя само да кимне. Нещо се трупаше в него. Нещо, което трябваше да бъде освободено.
Пое си дълбоко дъх, преди да отговори.
— Загубих някого — отвърна най-сетне той. — Човек, който ми беше близък.
Миър кимна с разбиране. В този момент той напомни на Аш за Пау-син от родното му село Аса — дребния монах, който изслушваше със съчувствие проблемите на селяните, без да ги съди. Той също умееше да накара човек да открие сърцето си.
— Да? — подкани го монахът.
— Сега от момчето остана само прахът му, разпилян в двор с кокошки, и урна, която дадох на един човек да я Пази. Най-вероятно сега тя е някъде сред развалините на онова, което някога беше мой дом.
Миър се замисли над думите му. Аш нямаше и най-бегла представа какво мисли той.
— Разбирам. Не смяташ, че можеш да продължаваш с толкова много мъка, затворена в теб. Струва ти се, че няма смисъл да живееш такъв ужасен живот.
Аш не можеше да извърне очи от втренчения поглед на мъжа.
— Ето защо искаш да се напиеш до смърт.
Аш се зачуди дали мъжът не е Виждащ. Някои притежаваха това умение, без изобщо да са преминали през някакво обучение.
Той проследи монаха, който пристъпи към входа на пещерата и седна до него, провесил крака над ръба. Вятърът подухваше гънките на черното му расо.
— Тези вълни там, долу — виждаш ли ги?
Аш се прокашля, за да прочисти гърлото си.
— Все още не съм сляп.
— Понякога, когато чуя за нещо такова, казвам си, че тези вълни много приличат на нас самите, само дето живеят далеч по-кратко. Наблюдавам ги как се втурват към брега и как се сгромолясват едновременно съзидателни и разрушителни, пленявайки очите ми. И виждам как вятърът препуска през тях и ги поддържа живи. Той взема назаем вода от тези вълни и в замяна им дава силата си. Чудя се колко ли лака са препускали? Колко ли дълго са пътували от далечната буря, за да стигнат дотук?