Аш го слушаше с цялото си внимание, забравил за момент махмурлука. На фона на сивото море очите на монаха изглеждаха тъмнозелени.
В този момент мъжът се обърна и го погледна.
— Искаш ли да чуеш това? Да не те отегчавам?
Аш поклати глава.
Миър отново се загледа в морето.
— Виждаш ли, наблюдавам как те със съскане се разбиват в брега и от тях не остава нищо. Това е краят на тяхното пътуване, краят на съществуването им. И в тези мигове осъзнавам как краят им е онова, което ги прави завършени. Той е онова, което придава смисъл и форма на съществуването им. Какво би станало, ако те просто се носеха безкрайно по океаните на света? Какво е сътворението без разрушението? Нещо скучно, еднообразно и непроменливо. Нещо наистина мъртво.
Миър се облегна назад и започна да диша дълбоко, сякаш едва сега бе дошъл на себе си. Погледна отново към Аш с живите си очи, за да види изражението му и дали той го е разбрал.
Явно реши, че не го е разбрал достатъчно.
— Ще ти кажа нещо — продължи Миър. — В крайна сметка смъртта е дарът на живота. Знам, че е трудно да го проумееш, когато загубиш някого, когото обичаш толкова силно. Но без смъртта ние не бихме живели. Онези, които си загубил, не биха живели изобщо.
Аш се премести и клекна пред огъня, с гръб към монаха. Думите на Миър бяха интересна гледна точка. Но все пак те бяха само това — думи и идеи. Не облекчаваха страданието му.
— Ще ти кажа и още нещо. Приеми го като предплата за всички истории, които ще ми разкажеш за Хоншу. Когато посетих Небесните острови, видях как живеят там. Знаеш ли, че тамошните хора са почти безсмъртни? Знаят начини, с които да поддържат живота и дори да измамят самата смърт. Но мисля, че в крайна сметка дългият живот им е донесъл много вреди. Стори ми се, че вече не са хора. Въпреки всичките им вълшебства и чудеса те живеят в голяма скука и безразличие. Дори по-лошо — те вече не могат да видят поезията в света около тях, толкова са погълнати от онова, в което са се превърнали.
Аш бавно се обърна и повдигна невярващо едната си вежда.
— Небесните острови?
— Истина е.
— Мислех си, че само далечните търговци от Занзахар знаят пътя дотам.
— Може би когато ми разкажеш за Хоншу, аз ще ти разкажа повече от своите истории — сви рамене Миър. — Какво ще кажеш?
Рьошунът отвори уста, после я затвори и зъбите му изтракаха.
Миър грешеше, ако мислеше, че той ще сподели онова, което му тежи. Сега се чувстваше дори по-зле от преди малко. С пъшкане се изправи на крака, олюля се и наметна дългото палто на раменете си.
— Още веднъж ти благодаря — каза той и си тръгна, отправяйки се към удобството на стаята си и дълго киснене в горещата вана.
На следващата сутрин, когато Аш най-сетне се надигна от леглото, той пъхна няколко листа в устата си и слезе долу, за да си вземе напитка. Редовните посетители говореха за войната.
Той седна на стол на бара с изпита до половина бутилка от огъня на Чийм и изигра една игра на иланг със Саманда, тъмнокожата жена алхази, която беше видял в първата си вечер тук и която се оказа жената на съдържателя. Ларс, собственикът, изглеждаше влюбен до уши в младата си съпруга. Той рядко се оплакваше от това, че тя отказва да върши каквато и да е работа в странноприемницата.
— Нали спя с теб, тази работа ми стига — отвърна му тя единствения път, когато съдържателят направи опит да я критикува.
Той сведе очи и се отдалечи, мърморейки си под носа.
Аш чешеше ухапванията си от дървениците и слушаше клюкарстването на хората в стаята. Те разказваха най-новите слухове за това, как матриархът умряла от раните, които получила по време на битката при Чей-Уес.
Рьошунът много искаше това да е истина. Той почти не слушаше за започналите сражения между имперските нашественици, за отбраната на Щита, която не отивала на добре, и за стената на Карност, която щяла да падне всеки момент.
Аш изгуби играта на иланг — умът му вече не беше съсредоточен в нея. Беше пиян и имаше нужда от разходка, така че се извини, взе бутилката със себе си и излезе навън. Пътеките бяха покрити с мъртви листа, които се бяха натрупали на купчини край сградите и правеха ходенето опасно. Днес вятърът беше леден и пронизващ. Изглежда, зимата щеше да подрани.