Към края на Плитчините, близо до вълните, той забеляза Миър. Монахът седеше под висок навес недалеч от морето заедно с група деца, струпани около него. Аш спря и отпусна бутилката с огъня на Чийм, за да наблюдава.
Миър държеше плоча и парче тебешир. Учеше децата как да четат и те се смееха и забавляваха с това.
Аш изпита някакво подобие на умиротворение, докато наблюдаваше тази сцена. Той измина още няколко крачки по скалите и клекна с бутилката достатъчно близо, за да чува групата, но извън обсега на пръските от вълните.
Сред силното вълнение имаше една рибарска лодка, която се мъчеше да стигне до пристанището. Изпокъсаните й платна плющяха и екипажът й се бореше с греблата срещу течението. Аш си каза, че няма да им е лесно.
Той се вглъби в себе си. Мислите му се носеха като падащи листа — мярваха се за миг и после изчезваха.
Една снежинка се закачи в миглите му. Той примигна, за да я махне, и вдигна поглед към облаците. Отново заваля сняг.
— Деца, вижте снега! — чу той да възкликва монахът отзад.
Децата мигновено забравиха уроците си и го последваха до скалите, радвайки се на снежинките, които се носеха в небето.
Когато Аш се усмихна, вятърът беше толкова студен, че дори зъбите му измръзнаха.
Монахът се приближи до него в спускащия се здрач с дълга въдица в ръка.
— Изглеждаш гладен, тъжни ми приятелю.
В отговор стомахът на Аш шумно изкъркори.
— Ела с мен. Ще наловим малко риба и заедно ще се насладим на вечерята.
Рьошунът се съгласи и докато звездите бавно изпълваха нощното небе със слабата си светлина, двамата намериха равно място близо до разбиващите се вълни. Миър хвърли въдицата си възможно най-далече, след което си затананика някаква мелодия, докато чакаха.
— Мислех, че монасите на Кхос не ядат месото на рибата — отбеляза Аш след известно време, откъсвайки поглед от източното небе, където изгряваха съзвездията.
Миър бавно издърпа кордата и след това пак хвърли във водата кукичката, тежестта и плувката. Той седна отново.
Мина цяла минута, преди да заговори.
— Трябва да ти призная нещо. Всъщност не съм монах.
Аш видя, че той говори сериозно.
— Чувал ли си за лъжливите монаси?
— Разбира се. Откакто започна войната, само монасите могат да просят пари.
Монахът, който не беше монах, шумно въздъхна.
— Смятам, че тук съм полезен. Този живот ми подхожда най-добре.
— И защо ми казваш това?
— Защото не е тайна. Ако някой ме попита направо, казвам му го. А повечето хора тук не ги е грижа какъв си. Помагал съм им, когато мога, за разлика от мнозинството монаси, които ще откриеш на този остров, заключени във високите си светилища. Трябва да ти кажа, че дори за няколкото месеца, които прекарах в манастира, останах с впечатлението, че по-голямата част от тях ги е грижа повече за догмата и за политиката, отколкото за Пътя. — В този момент Миър хвърли кос поглед на Аш, сякаш за да прецени реакцията му. — А и веднага щом настъпи пролетта, отново ще замина в чужбина.
— Но в „Наблюдателницата“ чух да говорят, че всеки ден правиш бдение в светилището, потънал в дълбока медитация.
— Пфу! Да го наричат както си искат. Просто си седя в светилището и наблюдавам как се върти светът.
Аш видя иронията в думите му. На езика на Хоншу медитацията чачен просто означава да седиш във вътрешна тишина.
Той наблюдаваше мъжа, обмисляйки думите му.
— Щях да дойда да те видя по-късно — призна Миър. — Говорих с някои приятели в града относно твоето положение.
— Какво си правил?
— Мога да те отведа до Чийм, ако искаш.
— О? Предполагам, че ще полетим като лист, носен от вятъра?
— Имам приятел, който притежава кораб — отвърна Миър с една от бързите си момчешки усмивки.
Изражението на Аш беше достатъчно красноречиво.
— Истина е — весело го увери мъжът.
— Кажи ми защо би си направил целия този труд заради стар чуждоземец като мен?
— Защото искаме да дойдем с теб. В Сато.
Ръката на Аш се протегна към меча му, но улови въздух. Беше оставил оръжието си в стаята.
— Кой си ти? — студено попита той. — Откъде знаеш за Сато?