Мъжът сви рамене и протегна ръце в жест на откритост.
— Аз съм този, който казвам, че съм. И малко повече от това. Единственото, което трябва да знаеш в този момент, тук и сега, е, че съм твой приятел, Аш. И че имам приятели. Хора, които много биха искали да разговарят с ордена на рьошуните.
— Вече няма орден на рьошуните.
— И защо няма? Защото имперските войници са го нападнали ли? Да, вече говорихме с няколко от агентите ви в Свободните пристанища. Всички ни казаха същото като теб. Въпреки това в Чийм може да има оцелели. Ако има такива, бихме искали да им направим предложение.
Аш вече стоеше прав, макар да не си спомняше да е ставал.
— Ти си един от Избраните?
Монахът му отвърна със скромно кимване на главата.
— Повярвай ми — ние само искаме да разговаряме с твоите хора. А в замяна може би ще пожелаем да ти помогнем.
— Да ми помогнете? За какво?
Миър пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. Той погледна Аш право в очите.
— Да ти помогнем за онова, което си загубил, приятелю.
Бункерът
Дълбоко под Храма на шепотите старата Кира, майката на Сашийн, излезе от изкачващата се кутия в подземния тунел, осветен от газови лампи, и видя, че всички карети без една вече са заминали.
Тя се качи на последната. Колелата на каретата бяха върху релсите, кочияшът старателно избягваше да я гледа в очите, а впрегнатите зелове душеха и пръхтяха нетърпеливо. Кира дръпна силно въженцето, звънчето иззвъня и кочияшът — роб с нездрав цвят на лицето от липсата на слънчева светлина — размаха камшика си над гърбовете на животните и те потеглиха.
Дълбоко в сърцето й гореше ожесточен огън.
Скучните бетонни стени се нижеха покрай погледа й под пронизващата светлина на лампите, разделени от еднакви по големина пространства мрак, и я връщаха към спомените за дъщеря й и внука й, младия Киркус. Мисълта за тях подклаждаше пламъците в душата й — и двамата бяха мъртви.
Кира беше тази, която в качеството си на началник в Отдела беше дала заповед на дипломата Че какво да направи, в случай че Сашийн бъде заловена или избяга от битката. Такава заповед трябваше да бъде давана винаги, когато матриарх или патриарх излиза на бойното поле. В случая се бе наложило да я даде тя.
И сега това наистина се беше случило. Дъщеря й беше мъртва, отровена от куршума на дипломат.
О, Сашийн — помисли си тя и не можа да потисне усещането за загуба, което изпълни немощното й тяло.
Пряката й кръвна линия щеше да свърши с нейната смърт. Останалите в рода Дюбоа — природената й сестра Велма и неприятният й син щяха да сложат ръка на намаляващото богатство на семейството.
Мислите й се насочиха към дипломата, който все още бе на свобода в Кхос — онзи, който очевидно беше прострелял дъщеря й в шията. Че, младият мъж, обучен за рьошун, който беше дезертьор, ако обърканият доклад от близнаците изобщо беше точен.
Кира се зачуди как може да го премахне.
Стори й се, че прекара часове, поклащайки се в каретата, докато тя се движеше все надолу по безкрайните релси, губещи се в далечината. Време беше да обмисли положението, да остави емоциите си бавно да се уталожат до степен на безчувственост и умът й да се успокои.
Каретата се раздруса и спря и тя видя, че са пристигнали. Толкова дълбоко под катакомбите на Хиперморума въздухът беше застоял.
Кира слезе и се отправи към тежката желязна врата в стената. Още докато я приближаваше, от кабинката излезе жрец, за да я отвори. Той се поклони ниско и тя пристъпи през високия праг в малката стая, която беше цилиндрична, с гладки като стъкло стени и й създаваше усещането, че се намира в бутилка. Другият й край беше преграден с още една кръгла желязна врата.
Светлината бавно намаля и настъпи мрак. Чу се съскане и тя беше облята от фини пръски, които миришеха на борови дървета и на море.
— Вашата парола, моля — разнесе се глас, който идваше от всички страни.
— Осем-шест-нула-четири-девет-девет-едно.
Вътрешната врата се открехна. Кира пристъпи през нея към светлината отвъд.
Бункерът беше гробницата, в която погребваха хората живи. Железните врати бяха поставени, за да им попречат да излязат, както и да възпрепятстват влизането.
Жреците и робите, които живееха тук, долу, никога повече нямаше да видят небето. Някои доброволно бяха приели това половинчато съществуване, но повечето не бяха получили право на избор. Сухият филтриран въздух, който проникваше в стаите, носеше атмосферата на изоставени надежди и завинаги потиснати желания. От басейните, залите и клетките на харема се разнасяха приглушени разговори. Библиотеките и стаите с карти бяха тихи. Дори се чуваше как пее момче, застанало голо на пиедестал в коридор от мрамор, то възпяваше ревността на влюбените.