— Или по-скоро ти беше твърде шумен — каза му тя с лагоския си акцент и плъзна лакираните нокти на ръката си по косматия му корем.
— И ти самата не беше много тиха — тихо отбеляза той и усети как скротумът му се стяга, когато ноктите й се плъзнаха по-надолу.
Виж ти — вече реагираше отново! Не можеше да се насити на това момиче. Бан разсеяно се зачуди дали през изминалите дни и седмици не го е обладал дух — някой от онези духове на налудничавите желания, които завладяват живота ти и го пришпорват стремглаво към трагичен завършек със своята ненаситност.
Стига да вярвах в тези неща — каза си Бан с обичайната си рационалност.
Той знаеше, че тази слабост си е само негова. Помисли си за съпругата си Марлий и изпита обичайното присвиване на стомаха от чувството за вина. То предизвикваше гадене, което щеше да продължи през целия ден. Въздъхна тежко.
Момичето до него вече познаваше този звук и отдръпна ръката си, за да го остави на мира. Сгуши глава в ямката на рамото му и впери сините си очи в ниските наклонени греди на тавана над главите им. Той наблюдаваше острите й коси с цвят на мед, които боцкаха кожата му.
— Едва те познах, когато влязох — каза й той.
Тя го погледна с онези очи, които той все още намираше хипнотизиращи.
— Косата ти — обясни той и кимна към гребена от стърчаща твърда коса, който преминаваше през средата на скалпа й и с който приличаше на някоя от онези птици в джунглата, които се перчат, за да се чифтосат. Можеше да усети миризмата на восъка, който я покриваше и я правеше така твърда. — Така си като един от онези пътуващи тучони.
— Не ти ли харесва? Мека ми я направи. Тя самата е наполовина тучони или поне така твърди.
— Доста ми харесва. Със сигурност е… екзотично.
Въпреки това Бан не можеше да спре да мисли за онзи първи път, когато я беше видял да стои на един ъгъл заедно с другите улични момичета от Квартала на бръснарите сред ръмящия дъжд, накъдрил късата й коса.
— Просто си мислех, че предишната ти прическа повече подхождаше на името ти.
— Все още имам къдрици — измърка тя и нави една от тях около пръста си, пърхайки с мигли.
— Стига вече — примоли й се той.
— Какво?
Известно време той не каза нищо.
— Нека просто да полежим тук — двама души заедно в една стая. Ще ти платя за времето.
Тя се усмихна и това беше първата й искрена усмивка към него.
— Това го мога.
Момичето отново легна върху ръката му. Тя присви устни и духна една блестяща прашинка, за да я махне от лицето си. Очите й я проследиха и Бан откри, че също следва движението й сред облака въртящи се прашинки, изпълващи стаята. Прашинката се понесе над купчината сгънати дрехи, пъхнати между леглото и стената. Накрая изчезна сред листата на джуба в саксията от дялано дърво, където едно-единствено цвете беше разцъфнало със закъснение. Това беше присъщо на лагосците — да слагат цветята в саксии и да ги внасят в къщите си. Тази мода се разпространяваше в града, откакто беше започнал непрекъснатият приток на бежанци от Лагос. Дори Марлий беше започнала да го прави.
Отвън един гарван прелетя край прозореца, пляскайки с криле и надавайки грозните си крясъци.
Бан дълго време просто гледаше през дантелените завеси към незабележителната гледка от строящи се жилищни сгради от другата страна на дворовете и общинските зеленчукови градини зад тях. Под лазурното небе стърчаха кранове и скелета. През тънката стена зад тях отново се разнесе глас — беше Мека, която се пазареше за цената си с клиент. Откъм пода продължаваха да се чуват все по-силните гласове на децата. Тези петнайсет деца бяха нещо като племе, командвано от майка им Роза — собственичката на сградата, която се оказа, че е майка само на две от тях. Тя беше вдовица на средна възраст с добро сърце и не можеше да се сдържи да не помогне на всяко гладно улично хлапе, което срещнеше. Самите деца сякаш почти не забелязваха мъжете, качващи се по всяко време по скърцащите стълби в задната част на къщата. По време на скорошните посещения на Бан те само му бяха хвърлили няколко погледа, след което престанаха да му обръщат внимание. Бяха твърде заети да пищят в калта на задния двор и да се карат за червеи, крещейки с възторг, когато скъсваха някой на две.