Това беше достатъчно, за да подсети Бан за собствените му син и дъщеря, макар да се опиташе да прогони тези мисли бързо, преди да са успели да се загнездят в съзнанието му.
— Тихо е — отбеляза момичето.
Тя имаше предвид мълчанието на оръдията при Щита, половин лак на юг.
Бан кимна. Манианските оръдия мълчаха вече повече от седмица. Говореше се, че в цялата империя е бил обявен траур заради смъртта на сина на матриарха. Отбранителните оръдия на Бар-Кхос бяха последвали примера, макар и само за да пестят черния барут.
Гласът му беше тъжен, когато заговори:
— Преди десет години беше така — преди обсадата и войната. Чуваха се просто звуците от ежедневието на града. — Бан въздъхна отново. — Чудя се дали някога отново ще е така.
— Звучиш загрижено — каза тя и присви очи, наблюдавайки изражението му. — Да не си чул нещо?
За момент Бан усети напрежение в гърдите си, мускулите около сърцето му се стегнаха. В мислите си той видя далечния проблясък на пожари като градове, които горят.
— Не — излъга я той. — Не че дори да бях чул, щях да мога да ти кажа. — Бан стисна рамото й и се опита да уталожи напрежението в гърдите си, като дишаше дълбоко. — Просто много неща са ми на главата, това е всичко.
Тя не го попита нищо повече, само сложи глава върху биещото му сърце.
— Не трябва да се измъчваш толкова — прошепна му тя.
— Защо казваш това?
— Защото се тревожиш като някоя старица. Твърде много мислиш. — Тя надигна глава и потупа два пъти лявото му слепоочие.
Той се насили да се усмихне.
— И майка ми е същата. Все се тревожи за нещо.
Тя кимна разбиращо.
Бан я огледа цялата, както лежеше изтегната върху него — леката червенина от вдишването на дрос, ухапването върху шията й с точната големина на неговата челюст. Отново се беше държал грубо с нея.
Кога за последен път съм хапал така похотливо Марлий? — зачуди се той. Осъзна, че не се е случвало от раждането на сина им. Преди войната, когато и двамата бяха млади и безгрижни.
Бан прокара пръст по гладката кожа на рамото й.
Така или иначе ще се чувствам виновен — каза си той.
Без предупреждение се претърколи върху нея. За момент в очите й се появи изненада, която обаче изчезна, заменена от нещо непонятно, когато той се наведе и я целуна по шията.
Той започва да губи контрол — помисли си Кърл, когато Бан си тръгна и тропотът на ботушите му заглъхна по външните стълби. Кърл беше виждала това да се случва с други войници, побъркали се по време на обсадата — мъже на прага да се пречупят и да обърнат наопаки живота на хората около тях в трескаво търсене на някакъв изход. Беше забелязала, че те винаги са най-грубите, но в действителност Бан не се държеше толкова лошо с нея. По-скоро беше пламенно страстен, сякаш просто имаше нужда да забрави за сегашния си живот по време на тези кратки часове с нея. Приличаше повече на самоубиец, отколкото на човек, който ще изпадне в застрашаваща околните лудост.
Въпреки това не й харесваше страхът в гласа му, когато говореше за замлъкването на оръдията. Сякаш беше обречен, сякаш всички те бяха обречени. Не искаше да чува такива неща. Нека той споделя тревогите си с жена си, чието име продължава да крещи, когато се разгорещяха.
Кърл се изправи и пъхна заплащането си в кесията с монети, скрита в саксията на джубата. Вътре имаше шепа сребърни монети и малко повече медни. Не беше много за цялата работа, която беше свършила. С все по-оскъдните доставки на храна в града, което водеше до все по-високи цени, Роза беше принудена да иска все повече пари за ядене и на Кърл от седмица на седмица й беше все по-трудно да спестява дори и тази малка сума.
Тя изля една кана с вода в глинения умивалник. Застана гола върху памучна кърпа, която разпъна върху малка част от пода пред закачалката, и се изми с калъп сапун, ухаещ на ябълки. Димът от тамяна се виеше около тялото й и прогонваше миризмите, останали в стаята. Въпреки това тягостната атмосфера си оставаше. Усещането за злочестината и потиснатостта на мъжа продължаваше да се таи в тишината. Кърл си затананика мелодия от детството и отново превърна стаята в нещо свое.
Кожата й настръхна, когато през отворения прозорец нахлу хладен бриз. Тя бързо се подсуши и намаза с малко лимонов сок краката си там, където продължаваха да я хапят бълхите. Провери косата си в парчето счупено огледало, подпряно до умивалника, след това облече памучната роба, която носеше, когато не работеше. Като продължаваше да си тананика, тя отново провеси дървения амулет около врата си и се заслуша във виковете на Роза, която гонеше децата от кухнята.