Че проследи контурите на голямата колкото остров ръка, докато вниманието му не се спря върху Първото пристанище — водното пространство между „палеца“ и „показалеца“ на острова, където в мрака проблясваха нощните фенери на флотата, която щеше да го отведе във войната веднага щом заповедта бъде дадена.
— Както ни учи Нихилис — казваше говорещият под него — и както сме правили, усъвършенствайки се през годините на нашето разрастване, едната ни ръка управлява със сила, а другата — със съгласие. Хората трябва да бъдат съпричастни чрез своето подчинение на Ман. Трябва да проумеят, че това е най-добрият и най-истинският начин, по който да живеят. Ето защо, когато орденът завладял Ку’ос по време на Най-дългата нощ, той се отървал от момичето кралица и старите политически партии на благородниците, но въпреки това запазил демократичното събрание. И затова гражданите на централната част на Средната империя гласуват за Върховен жрец на своя град и за по-незначителните администратори на различните райони. Този акт ние наричаме „ръката на съучастието“, ръката, която позволява на хората да имат малко участие в управлението на собствения си живот или поне им създава усещането за това. Това е тайната на нашия успех, макар че едва ли може да се нарече „тайна“. Благодарение на това управляваме толкова успешно.
Устните на Че се изкривиха при тези думи. Той знаеше, че е нужно нещо повече от двустранно управление, за да може Ман да задържи познатия свят в хватката си. В края на краищата той беше дипломат и част от третата, скритата ръка. Такива бяха и елашите — онези шпиони, изнудвани и заговорници, занимаващи се с преврати и контрапреврати. Такива бяха и регулаторите — тайната полиция, онези, които наблюдаваха масите за признаци на несъгласие и организираност и които твърдяха, че всичко, противоречащо на учението на Ман, е престъпление.
Той забеляза, че Дийджит се усмихва, докато слуша. За миг Че изпита смътно усещане, че е свързан с този мъж. Може би той също беше част от третата ръка. За пръв път се зачуди какво ли е сторил Дийджит, за да заслужи такава съдба, тъй като началникът на Че не му беше казал нищо друго, освен онова, което трябваше да стори.
Но тогава Дийджит се обърна, пристъпи към вратата и мигът настъпи.
Че направи крачка напред и жрецът докосна ръката му. Че внезапно сграбчи мъжа за китката и го завъртя, така че двамата застанаха един срещу друг. По безцеремонното лице на жреца премина сянка на изненада.
Без каквото и да е предупреждение Че допря устните си до тези на Дийджит в някакво подобие на груба целувка.
Жрецът отскочи назад и гневно ахна. Погледна ядосано Че. Дипломатът все още държеше китката му и усети тръпката, която премина по тялото му.
— Не бива толкова лесно да предаваш доверието на приятелите си — тихо му каза Че, както му бяха наредили, след което отпусна хватката си.
Сърцето му биеше учестено. Дийджит избърса устни с опакото на ръката си и излезе от стаята, след като хвърли един-единствен поглед на Че.
Дипломатът изчака няколко мига, докато хората около него нервно избягваха погледа му. Обърна им гръб, взе друго шишенце от джоба си и изсипа част от черната течност в свитата си шепа. Изчисти устните си с нея, след това я разтърка и върху ръцете си. Изжабурка остатъка в устата си и го изплю на пода.
В коридора отвън Дийджит не се виждаше никъде.
В този момент той напълно изхвърли жреца от мислите си, сякаш младият мъж беше вече мъртъв.
Дум, дум, дум.
Жената жрец воин отпусна облечената си в ръкавица ръка пред масивната желязна врата на Залата на бурите и отстъпи назад, оставяйки Че сам пред нея, докато тя се отваряше.
Срещу младия дипломат стоеше възрастен жрец, когото той не познаваше. Че беше чул, че предишният служител на портала е бил екзекутиран, защото по погрешка е пуснал рьошуните в Залата на бурите по време на скорошното им нахлуване в кулата. Говореше се, че съдбата му била решена след дълго пълзене над Крокодила, последвано от бавно смачкване от Желязната планина.
След моментно колебание Че пристъпи през прага.
Залата на бурите почти не се беше променила от последния път, когато го бяха призовали тук преди — колко станаха — един-два месеца. Не можеше да си спомни. Откри, че линейността на времето в спомените му е странно объркана след завръщането му от последната дипломатическа мисия срещу рьошуните, сякаш той вече не искаше да си спомня ежедневния си живот. Тази нощ залата беше празна, макар всички лампи да светеха с ярки трептящи пламъци, оцветени в зеленикаво от зелените стъкла.