Робърт Хайнлайн
И си построи крива къща
Навсякъде по света смятат американците за луди.
Обикновено отбягват да основат на нещо обвинението си и просто посочват Калифорния като огнище на тази зараза. Калифорнийците пък твърдо настояват, че лошото им име се дължи главно на поведението, с което са известни жителите на окръг Лос Анжелос. Притиснати натясно, анжелосци се съгласяват с това твърдение, но бързат да добавят: „Заради Холивуд е! Ние нямаме нищо общо, не сме искали Холивуд да е тук. Но Холивуд се разрасна от само себе си.“
За хората от Холивуд това е без значение — те са потопени в славата му. Ако проявявате интерес, ще ви откарат с колата си до „Лоръл Каниън“, където са най-тежките случаи. Жителите на „Лоръл Каниън“ — жени с помургавели крака и мъже, облечени с плувки — са непрекъснато заети: строят и преправят недовършените си идиотски къщи и се отнасят малко презрително към скучните, живеещи в апартаменти на ниското същества, защото дълбоко в сърцата си крият съкровеното чувство, че те и само те знаят как се живее.
Авеню „Планинска гледка“ представлява един по-малък каньон, който лъкатуши на север от „Лоръл Каниън“. Жителите на Боръл избягват да споменават това място — в крайна сметка все някъде трябва да се спре!
Далече нагоре по „Планинска гледка“, точно срещу Отшелника1 (известния отшелник на Холивуд) живееше Куинтъс Тийл, току-що дипломиран архитект.
В Южна Калифорния дори архитектурата е различна от другаде. Печените пилета се продават от постройка с формата на пиле, която се нарича „Пилето“. Фунийките със сладолед се появяват от гигантска гипсова сладоледена фуния, а неоновите надписи „Купа чили2 за вас“ светят от покривите на сгради, които без съмнение са купи за поднасяне на чили. Бензин, петрол и безплатни карти на пътищата се получават под крилата на тримоторни транспортни самолети, а в кабините им има приготвени стаи за почивка, където всеки час проверяват дали всичко е наред, за да се чувствувате удобно. Тези неща може да изненадат или да се видят забавни на туриста, но местното население, което се движи без шапки под знаменитото обедно калифорнийско слънце, ги приема като всекидневие.
Куинтъс Тийл смяташе архитектурните усилия на колегите си за несмели, тромави и плахи.
— Какво е според тебе една къща? — попита Тийл приятеля си Хомър Бейли.
— Ами… — предпазливо започна Бейли — в най-общ смисъл аз винаги съм смятал къщата за съоръжение, което пази от дъжд.
— Глупости! И ти си глупак като останалите.
— Не твърдя, че определението ми е изчерпателно…
— Изчерпателно ли? Та то дори няма правилна насока. От тази гледна точка можем да си клечим в пещери. Но ти нямаш вина — продължи Тийл великодушно. — Не стоиш по-долу от нищожествата, които се занимават с архитектура. Дори модерното направление стигна само дотам, че изостави школата на Сватбената торта за сметка на школата на Обслужващия пункт, изхвърли натруфените безвкусици и плесна отгоре хромирани плоскости, но в душите си сградите са консервативни и традиционни като провинциални съдилища. Нютра? Шиндлър? Какво могат да предложат тия вагабонти? Какво може да предложи Франк Лойд Райт за разлика от мене?
— Изпълняване на поръчки.
— Хм! Какво каза? — Тийл леко се запъна и потокът му от думи секна, но като помълча малко, бързо се окопити. — Те изпълняват поръчки, а аз — не. Правилно. А защо? Защото аз не смятам къщата за тапицирана пещера. За мене къщата е машина за живеене, развиващ се процес, динамично променящо се явление, което зависи от настроението на обитателя си, а не е мъртъв статичен ковчег със свръхголеми размери. Всеки глупак с елементарни познания по дескриптивна геометрия може да направи проект за къща по обичайния начин. Нима статичната евклидова геометрия е само математика? Защо трябва напълно да пренебрегнем теорията на Пикар-Весио? Къде остават модулните системи? Да не говорим пък за разнообразните идеи, които предлага стереохимията. Нима няма място за функционални изменения, за сравняване на различните елементи според външната им форма, за създаване на истински структури?
— Нямам представа — рече Бейли. — Всичко това ми е такава мъгла, че все едно да ми говориш за четвъртото измерение.
— А защо не? Защо трябва да се ограничаваме с… Почакай! — Тийл се спря и се загледа в далечината. — Хомър, според мене ти каза нещо много важно. В крайна сметка защо не? Помисли си само какво богатство на израза и съотношенията се крие в четириизмерното пространство. Ах, каква къща, каква къща…
И Тийл замръзна на място, само светлите му изпъкнали очи замислено премигваха.
1
Според издателите авторът има предвид себе си, тъй като, когато е публикувал този разказ (1941 г.), е живял на същата улица в Лос Анжелос. — Б.пр.