— Земетресение! — казаха и тримата в хор.
Госпожа Бейли се хвърли на врата на мъжа си.
Тийл преглътна, поокопити се и рече:
— Не се бойте, госпожо Бейли. Къщата е съвсем устойчива. Естествено е след снощното земетресение да последват още малки трусове, докато се наместят пластовете.
И на лицето му тъкмо се изписваше увереност, когато последва вторият трус. Той не беше леко поклащане, а мощен удар, наподобяващ океанска вълна.
Всеки калифорниец, кореняк или преселник, притежава дълбоко вграден първичен рефлекс. Стане ли земетресение, душата му веднага се свива като при клаустрофобия и го принуждава, без да се замисли, да се втурне навън. И най-примерните бойскаути9 биха избутали дори престарели баби, за да се подчинят на този рефлекс. Факт е, че Тийл и Бейли се приземиха върху госпожа Бейли. Следователно тя беше скочила през прозореца първа. Поредността на измъкването им не следва да бъде отдавана на кавалерство — просто трябва да приемем, че госпожата бе имала по-голяма готовност да скочи.
Поотърсиха се, окопитиха се криво-ляво и взеха да чистят очите си от пясъка. Първото чувство, което изпитаха, беше чувството на облекчение, защото усещаха под нозете си твърдия пясък на пустинята. После Бейли забеляза нещо, което веднага ги накара да скочат на крака, и госпожа Бейли въобще не можа да стигне до речта, която си бе приготвила.
Къде е къщата?
Къщата я нямаше. Беше безследно изчезнала. Тримата се намираха насред равнинна пустош — пейзажът, който бяха наблюдавали от прозореца. Но като се остави настрани едно мъчително изкривено дърво, над главите им не се виждаше нищо освен жълтото небе и светилото, от което се сипеше огън като от пещ и жегата вече ставаше нетърпима.
Бейли бавно се огледа, после се обърна към архитекта:
— Е, Тийл?
В гласа му звучеше заплаха.
Тийл безпомощно сви рамене.
— Ще ми се да знаех къде сме. Ще ми се поне да бях сигурен, че сме на Земята.
— Все едно, не можем да останем тук, защото ни чака сигурна смърт. Накъде да вървим?
— Все едно е. Само да издържим на това слънце.
Влачиха се неопределено дълго време, докато госпожа Бейли не каза, че се е изморила. Спряха. Тийл прошепна тихичко на Бейли:
— Нещо да ти е хрумнало?
— Не. Нищо… Чакай, не чуваш ли някакъв шум?
Тийл се заслуша.
— Май че има нещо, ако не е слухова халюцинация.
— Прилича на автомобил. Виж какво, това наистина е автомобил!
След по-малко от сто метра стигнаха до шосето. Когато шумът се приближи, оказа се, че към тях идва не автомобил, а овехтял, едва пъплещ малък камион, каран от фермер. Те започнаха да викат и човекът спря.
— Закъсахме. Можете ли да ни помогнете?
— Разбира се. Качвайте се.
— Накъде пътувате?
— За Лос Анжелос.
— За Лос Анжелос ли? А сега къде се намираме?
— По средата на националния горски резерват Джошуа — осведоми ги фермерът.
Завръщаха се оклюмали, като отстъпващите наполеонови войници от Москва. Госпожа и господин Бейли седяха отпред при шофьора, а Тийл се друсаше в каросерията и се мъчеше да пази главата си от слънцето. Бейли уговори любезния фермер да ги откара до къщата тесеракт — не защото искаха да я видят, а за да си вземат колата.
Най-после фермерът взе последния завой и те стигнаха там, откъдето бяха тръгнали. Но къщата я нямаше.
Нямаше я дори стаята на приземния етаж. Беше изчезнала. Макар и неохотно, семейство Бейли се повъртя заедно с Тийл около основите на строежа.
— Готови ли са ти отговорите и за това, Тийл? — попита Бейли.
— Вероятно при втория трус е попаднала в друга част на пространството — рече Тийл. — Сега ми е ясно, че трябваше по-здраво да я закрепя за основите.
— Това не е единственото, което си пропуснал да направиш.
— Е, не виждам чак такива причини да се съсипваш. Къщата беше застрахована, а за сметка на това научихме толкова неща! Има скрити възможности, човече, има! Да ти кажа, тъкмо сега ми хрумна една страхотна революционна идея, как да се построи къща, която…
Тийл успя да се дръпне навреме. Както винаги, беше човек на действието.
1941
9
Членове на младежка организация, създ. 1910 г., с цел да възпитава добри граждани. — Б.пр.