Тийл мина от салона в помещението на приземния етаж, оттам в кухнята и след това в спалнята. Това движение по права линия го върна в салона — тоест, като вървеше през цялото време право напред, Тийл се завърна на мястото, откъдето бе тръгнал.
— Няма никого — съобщи той. — Отворих всички врати и прозорци по пътя си. Само този остана.
И Тийл пристъпи към прозореца, намиращ се точно срещу прозореца, през който бе паднал неотдавна, и дръпна завесите.
Четири стаи по-нататък съзря мъж, обърнат с гръб към него. Тийл отвори стигащия до земята прозорец, надвеси се и извика:
— Ето го! Дръжте крадеца!
Човекът явно го чу и се втурна презглава. Тийл хукна подире му. Длъгнестите му крака се движеха в равномерен бяг: през гостната, кухнята, трапезарията, салона, от стая в стая, но независимо от усилията, които Тийл полагаше, явно не можеше да намали преднината, с която бе започнал натрапникът в началото, през четири стаи от него.
Видя, че преследваният скочи тромаво, но успешно през ниския перваз на стигащия до пода прозорец и че шапката му падна от главата. Когато Тийл стигна до мястото, където жертвата му си бе изгубила шапката, той се наведе и я вдигна, зарадван, че има извинение да спре и да си поеме дъх. Върна се в салона.
— Струва ми се, че се измъкна — призна си той. — Все едно, поне шапката му имаме. Може да успеем да го идентифицираме.
Бейли взе шапката, повъртя я, изсумтя и я нахлупи на главата на Тийл. Беше му по мярка. Тийл недоумяваше. Свали шапката и я разгледа. На лентата от вътрешната страна се виждаха инициалите К. Т. Беше неговата шапка.
Лицето му бавно се проясни и Тийл разбра какво се беше случило. Върна се при прозореца и погледна през свързаните една с друга стаи, през които бе преследвал тайнствения непознат. Съпрузите Бейли видяха, че размахва ръце като семафор.
— Какво правиш? — попита го Бейли.•
— Елате да видите.
Двамата се присъединиха към него и проследиха погледа му. Четири стаи по-нататък се виждаха гърбовете на трима души — двама мъже и една жена. По-високият и по-слабият от мъжете някак глупаво размахваше ръце.
Госпожа Бейли изпищя и отново припадна.
Няколко минути по-късно, когато госпожа Бейли бе свестена и донякъде успокоена, Бейли и Тийл направиха разбор на обстановката.
— Тийл — рече Бейли, — няма да си губя времето да те обвинявам. Упреците са излишни, защото съм сигурен, че не си предвидил нарочно всичко това. Сигурно обаче ти е ясно, че се забъркахме в голяма каша. Как ще се измъкнем оттук? Изглежда, че ще останем вътре, докато умрем от глад. Всяка стая води само към друга стая.
— Е, не е съвсем безизходно. Не забравяй, че веднъж успях да изляза.
— Да, но не можа да го направиш втори път. Нали опита?
— Не сме опитали от всичките стаи. Остава кабинетът.
— Вярно, кабинетът. Минахме оттам на влизане, но не се спряхме. Смяташ ли, че можем да излезем през прозорците на кабинета?
— Да не си внушаваме напразни надежди. Според проекта кабинетът би трябвало да гледа към четирите стаи на този етаж. Но нали не вдигнахме щорите? Ще видим.
— Ако не помогне, няма и да навреди. Мила, по-добре остани тук и си почини…
— Ще ме оставиш сама в това ужасно място? Дума да не става!
И още докато говореше, госпожа Бейли се надигна от канапето, на което се съвземаше.
Качиха се на горния етаж.
— Това е вътрешна стая, нали, Тийл? — попита Бейли, когато минаха през просторната спалня на път за кабинета. — Искам да кажа, това е малкото кубче на твоя модел, което се намираше в големия куб и не гледаше навън.
— Точно така — съгласи се Тийл. — Е, сега ще видим. Предполагам, че този прозорец се свързва с кухнята.
Тийл хвана шнура на жалузите и го дръпна.
Прозорецът не гледаше към кухнята. И тримата усетиха, че им прилошава. Зави им се свят. Инстинктивно паднаха назад, като безпомощно се мъчеха да се уловят за шарките на килима, за да се задържат на крака.
— Затвори го! Затвори го! — простена Бейли.
Като се опита да потисне вълната от първобитен, атавистичен страх, Тийл се добра до прозореца и успя да спусне жалузите. Вместо да гледа навън, прозорецът гледаше надолу и височината беше главозамайваща.
Госпожа Бейли отново припадна.
Тийл отново отиде да донесе коняк, докато Бейли разтриваше ръцете на жена си. Когато госпожа Бейли дойде на себе си, Тийл предпазливо се приближи до прозореца и леко повдигна щорите. Като стискаше зъби, той разгледа обстановката. Обърна се към Бейли.
— Ела, Бейли. Да видим дали ще познаеш какво се вижда.
— Да не си посмял да идеш, Хомър Бейли!