— Не бой се, Матилда, ще внимавам.
Бейли отиде до прозореца и надникна навън.
— Погледни нагоре. Това е сградата на Крайслър5, с нищо не може да се сбърка. Вижда се Ист Ривър6, вижда се и Бруклин7.
Двамата гледаха право във фасадата на невероятно високата сграда. Трийсет метра по-нататък се виждаше като на длан град, наподобяващ макет.
— Доколкото схващам, ние гледаме от Емпайър Стейт Билдинг8, от точка, която се намира някъде над главната кула — каза Тийл.
— Но какво е това? Мираж ли е?
— Не ми се вярва. Прекалено истинско изглежда. Струва ми се, че тук пространството се е препънало в четвъртото измерение и ние гледаме покрай гънката.
— Искаш да кажеш, че всъщност не го виждаме?
— А, не, виждаме го. Не знам само какво щеше да се случи, ако се бяхме прекачили през прозореца, но този път не искам и да опитвам. Ама каква гледка, а? Боже, каква гледка! Дай да погледнем и през другите прозорци.
Приближиха се към следващия прозорец, по-предпазливо от преди, и добре, че го направиха, защото чувството, което изпитаха, беше още по-тревожно, по-разтърсващо и по-невъзможно за възприемане, отколкото когато се гледа от шеметната височина на един небостъргач. Пейзажът беше морски — открит океан и синьо небе. Но океанът и небето си бяха сменили местата. Този път и двамата бяха готови за изненада, но като гледаха гребените на вълните, които се носеха отгоре, усетиха, че всеки миг ще ги хване морска болест. Бързо спуснаха щорите, преди госпожа Бейли да има възможност да се разтревожи.
Тийл погледна третия прозорец.
— Навит ли си да опитаме, Хомър?
— Ох… Не знам, но ако не го сторим, няма да се успокоим. Само не се вълнувай.
Тийл повдигна щорите няколко сантиметра. Не се виждаше нищо. Повдигна ги още малко — все така нищо. Накрая бавно ги вдигна, докато изцяло се дръпнаха. Надзърнаха навън — нищо.
Нищо, абсолютно нищо. Какъв цвят има нищото? Ама че глупави въпроси задаваш! А каква форма има? Но нали формата трябва да принадлежи на нещо? Нищото нямаше нито дълбочина, нито форма. Не представляваше дори и мрак. Беше просто нищо.
Бейли дъвчеше пурата си.
— Тийл, какво ще кажеш за това?
За пръв път в живота си самоувереността на Тийл беше разколебана.
— Не зная, Хомър, наистина не зная. Но ми се струва, че ще е най-добре този прозорец да се зазида. — И той се вгледа за миг в спуснатите жалузи. — Мисля си, че може да сме надникнали в място, където пространството не съществува. Погледнали сме иззад един четириизмерен ъгъл, но нататък няма нищо. — И Тийл потърка очи. — Главата ме заболя.
Изчакаха известно време, докато се заемат с четвъртия прозорец. Едно неотворено писмо може и да не носи лоши вести… В неувереността се крие надежда. Накрая напрежението на двамата нарасна толкова, че Бейли сам дръпна шнура, без да се съобразява с протестите на жена си.
Не беше чак толкова лошо. Пред тях се простираше пейзаж с вдигната нагоре дясна част и на такова равнище, като че кабинетът се намираше на приземния етаж. Но гледката определено беше враждебна.
От лимоненожълтото небе сипеше лъчите си страшно жарко слънце. Равната земя сякаш бе изгорена докрай, избледняла до светлокафяво и неспособна да поддържа живота. А живот имаше: странни закърнели дървета, които издигаха възлестите си усукани клони към небето. По външната повърхност на тези криви образувания растяха малки кичури остри като меч листа.
— Мили боже — пое дъх Бейли, — това пък къде е?
Тийл поклати глава. В очите му имаше тревога.
— Умът ми не го побира.
— Не прилича на картина от Земята. Повече прилича на някоя друга планета, Марс да речем — каза Бейли.
— Нямам представа. Знаеш ли обаче, Хомър, че може да е и нещо по-лошо, искам да кажа, по-лошо от друга планета?
— Как така, какво имаш предвид?
— Ами може и да не е в нашата Галактика. Не съм убеден, че това е нашето слънце. Прекалено ярко свети.
Госпожа Бейли малко плахо се беше присъединила към тях и сега стоеше, вперила поглед навън.
— Хомър — каза тя с тих глас, — тези грозни дървета са много страшни.
Бейли я потупа по ръката.
Тийл се мъчеше да отвори прозореца.
— Какво правиш? — ядоса се Бейли.
— Реших, че ако си подам главата, може да се огледам и да видя повече неща.
— Хм… Добре! — неохотно се съгласи Бейли. — Само че внимавай.
— Ще внимавам.
Тийл открехна леко прозореца и подуши въздуха.
— Поне въздухът изглежда нормален.
И Тийл широко отвори прозореца.
Вниманието му бе отвлечено, преди да успее да изпълни плана си. В един сякаш безкрайно дълъг миг цялата сграда се разтресе и Тийл изпита неприятно чувство, че всеки миг ще повърне. После настъпи тишина.