Градът бучеше от шума на автомобилите. Шофьорът натисна клаксона, преди да спре микробуса до тротоара, върху който се изля вълна от пътници. Крийд се чувстваше в свои води сред тази тълпа. Обичаше анонимността на големите градове и местата, в които човек е съвършено непознат. Качвайки се по главния булевард на града „Бей стрийт“, напълно задръстен от стари коли и туристически файтони, имаше усещането, че е облечен в кожата на хамелеон. Тук той не бе управител на бензиностанция. Тук той можеше да бъде всеки.
Крийд бе решил да приложи рецептите, които бе прочел във финансовите трилъри от последните години. Щом станеше дума за пране на пари и за офшорни сметки, неизменно се споменаваше името Насау с неговите четиристотин банки и финансови институции. Следваше описанието на банкерите, които често отстъпваха от принципите на световния финансов ред и встрани от фиска жонглираха с милиони, прехвърляйки с едно просто цъкване на мишката смайващи суми от един данъчен рай в друг. Крийд винаги се бе питал дали действителността бе близка до измислицата. Съвсем скоро щеше да има отговор на този въпрос.
По Интернет бе открил координатите на местния клон на една банка, предлагаща услугите, които го интересуваха. Изпратил им бе съобщение по електронната поща, за да получи по същия начин необходимата за случая документация. Теоретично можеше да си отвори офшорна сметка и без да излиза от къщи, но Крийд бе настоял да проведе предварителна среща с техен представител.
Сви по пряка на „Бей стрийт“ и влезе в един от малките банкови офиси, които изобилстваха по тази улица.
Когато след по-малко от половин час излезе оттам, усмивката не слизаше от устните му. Джон Гришам и компания не бяха излъгали! Оказало се бе по-лесно дори от описаното в романите им. Най-напред бе чул да се произнасят думите, които очакваше: конфиденциалност, банкова тайна, липса на данъци… Сетне бе тръгнала процедурата, формулярът по откриването на сметка бе попълнен и подписан за по-малко от четвърт час. Пет процента необлагаема лихва годишно, дебитна карта, несъдържаща нито име, нито важна информация в магнитния си носител, ала даваща достъп до банкоматите по цял свят. Точно това, което търсеше. Освен всичко друго, бяха му обещали, че сметката ще бъде недостъпна за органите на фиска и за полицията. Възползвал се бе и от възможността да остави в един от малките сейфове в подземието на клона дебел кафяв плик с копие от филма, който щеше да му донесе богатството.
И всичко това без никаква друга формалност освен фотокопие на паспорта и гаранционна вноска от петнадесет хиляди долара. Предишния ден, отново без да спомене и дума на жена си, бе продал пикапа, за да си набави част от сумата. Изтеглил бе и пет хиляди долара от общата им сметка. Обеща си, че ще изпрати двойно повече на Кристи, когато ще бъде далеч от нея и много богат.
Крийд Лерой вдъхна дълбока глътка от топлината на въздуха. Никога досега не се бе чувствал в толкова радостно настроение. За пълното щастие му липсваше само едно: Натан дел Амико да му позвъни и да уговорят мястото и часа на бъдещата им среща.
Вървейки по улицата, мина покрай елегантен фризьорски салон в колониален стил и погледна през витрината. Както в стари времена, един клиент бе дошъл да си подстриже брадата и изпитваше успокоителната наслада от димящата кърпа, покриваща лицето му.
Гледката го накара да му потекат слюнките. Никога не бе ходил на бръснар. Решението дойде на секундата. Време бе да смени вида си, да махне занемарената си брада и нестройните къдрици, покриващи врата му. Сетне щеше да влезе в някой от луксозните магазини в града, за да си купи дрехи, които да отговарят на бъдещото му обществено положение.
Младата жена от салона го покани да седне на стола. Тъкмо се бе настанил удобно, когато телефонът му иззвъня. Погрижил се бе всички обаждания в бензиностанцията да бъдат пренасочвани към мобилния му номер. Хвърли бърз поглед към часовника си. Тъй като бе забравил да премести стрелките му с един час напред заради времевата разлика, той показваше 10 часа и 22 минути.
— Ало? — произнесе Крийд Лерой с глас, изпълнен с нетърпение.
— Натан дел Амико на телефона.
Гарет Гудрич възкликна отсреща:
— По дяволите, Натан, изпратил съм ви безброй съобщения! Чак сега ли се решихте да ми се обадите? Що за история е това с катастрофата?