— Познавате ли го?
— Не лично, но познавам историята му. Баща му се хвърли от тази тераса по времето, когато още нямаше решетки срещу самоубийства. От една седмица той редовно идва тук.
— И откъде знаете всичко това?
— Да речем, че съм направил моята малка анкета.
Адвокатът помълча малко, а сетне попита:
— Но какво ме засяга всичко това?
— Всичко, което се отнася до съществуването на нашите себеподобни, ни засяга — отговори лекарят, сякаш ставаше дума за нещо очевидно.
В този момент силен порив на вятъра се стовари върху терасата. Натан се приближи до Гудрич.
— По дяволите, Гарет, защо искате да гледам този човек?
— Защото той ще умре — отговори сурово Гудрич.
— Но вие сте… Вие сте откачил, драги мой! — провикна се адвокатът. Ала докато произнасяше тези думи, погледът му неудържимо оставаше прикован към силуета на Кевин. Някаква глуха тревога се надигна в душата му.
Нищо няма да се случи. Такива неща не стават…
Но не бе изминала и минута, откакто Гудрич бе направил своето внезапно предсказание, и ето че младият човек извади револвер от джоба на анорака си. В продължение на няколко секунди той гледаше ужасен оръжието, което трепереше в ръката му.
Отначало като че ли никой не забеляза странното му поведение, но изведнъж една жена изпищя с всичка сила:
— Този човек е въоръжен!
Всички погледи моментално се фокусираха върху младежа.
Обзет от паника, Кевин обърна револвера срещу себе си. Устните му трепереха от ужас. Сълзи на ярост потекоха по лицето му, последвани от вик на болка, който се изгуби в мрачината на нощта.
— Не правете това! — извика един мъж, баща на семейство. В същото време по посока на покритата зала се разрази невероятна блъсканица.
Натан стоеше неподвижен пред младия човек. Смаян и в същото време ужасен от всичко това, което се случваше пред очите му, той не смееше да изобрази дори най-малкото движение от страх, че може да предизвика непоправимото. Престанал бе изобщо да усеща студа. Напротив, почувства как го облъхва една гореща вълна, която се разпространи мълниеносно по цялото му тяло.
Само да не стреля…
Не стреляй. Не стреляй, момче…
Но Кевин вдигна очи, погледна за последен път беззвездното небе, след което натисна спусъка.
Детонацията разкъса нюйоркската нощ. Краката на младежа се огънаха под тежестта на тялото. Той рязко се срути на земята.
За момент като че ли времето бе спряло.
Сетне се разнесоха панически викове и на терасата настана страхотно вълнение. Множеството се стълпи пред асансьорите. Пощурели, хората се блъскаха и тичаха във всички посоки. Някои бяха извадили мобилните си телефони… бързо… да известят фамилията… да известят близките си. От онова страховито септемврийско утро насам повечето нюйоркчани бяха обзети от едно почти осезаемо чувство за ранимост. Всички тук бяха в някаква степен травматизирани и дори туристите прекрасно знаеха, че при посещението им в Манхатън би могло да се случи всичко.
Заедно с още няколко души Натан бе останал на терасата. Около трупа на Кевин се бе оформил кръг от човешки тела. Двойката влюбени сега бе опръскана с кръв и тихо ридаеше.
— Отдръпнете се! Дайте му да диша! — провикна се един служител от охраната, наведен над проснатия младеж.
Той грабна своята радиостанция и поиска помощ от охраната на входа.
— Повикайте пожарникарите и линейка! Имаме ранен от куршум на 86-ия етаж.
После униформеният отново се наведе над Кевин, но единственото, което можа да установи, бе, че за нещастие всякаква помощ ще бъде безполезна, освен за да го пренесе до моргата.
На по-малко от метър от жертвата, Натан не бе в състояние да прави нищо друго, освен да гледа като парализиран трупа на Кевин. Лицето на младежа, белязано от болка, бе застинало навеки сред вик на ужас. Очите му, изскочили от орбитите и придобили стъклен блясък, бяха втренчени в празното пространство. Зад ухото му се виждаше зейнала дупка от изгорена тъмночервена плът. Част от черепа му се бе превърнала в пихтия, а това, което бе останало, се къпеше в смес от мозък и кръв. Адвокатът моментално разбра, че никога повече няма да може да се отърве от тази гледка, че тя ще се връща като призрак в съзнанието му отново и отново в безсънните му нощи и в миговете на крайна самота.
Любопитните започваха малко по малко да се оттеглят. Едно малко момченце бе изгубило своите родители и стоеше вцепенено на два-три метра от трупа, приковало хипнотизирания си поглед върху локвата от кръв.