Гарет се приближи към леглото и се наведе над Бен. Медицинските сестри бяха дръпнали нагоре чаршафите и пъхнали в тях одеяло, за да избегнат хипотермията. Неподвижно като порцеланова статуя, детето изглеждаше миниатюрно, напълно удавено сред пространството на огромното легло. Многобройните следи от подкожни кръвоизливи по лицето и около него още повече подсилваха впечатлението за крехкост. Няколко тръбички се спускаха покрай ръцете му откъм флаконите за венозно преливане, окачени на метална стойка.
По навик Гарет се приближи до екрана на монитора, за да прецени стойностите на сърдечния пулс и кръвното налягане. Сетне прегледа автоматичната система за инжектиране, настроена да вкарва в организма неголеми дози морфин на равни промеждутъци.
Познаваше наизуст подобни помещения, но всеки път, когато влизаше в някое интензивно, усещаше някаква емпатия, съпроводена с необяснимо вълнение, надигащо се в гърдите му. Разменил бе няколко думи с младата жена, доктор Джулиани, която изпитваше такава неувереност в своите възможности. Въпреки това обаче тя си бе свършила отлично работата. Хлапето бе лекувано съвършено точно. Не би и могло да се направи нещо повече. Сега не оставаше нищо друго, освен да се чака.
Ако Гарет се бе понесъл насам, то бе единствено по молба на Натан. Адвокатът му бе разказал за инцидента, който бе предизвикал, но лекарят не му бе повярвал и думичка. Натан много бе настоявал Гарет да се увери, че за детето са положени възможно най-добрите грижи и за да получи компетентно мнение на разбираем език. Не бе прибавил нищо друго, но Гудрич прекрасно бе разбрал истинския смисъл на искането му: Натан желаеше да знае дали дните на Бен Грийнфийлд са преброени.
Гарет извърна глава към стъклената врата, за да се увери, че никой не го гледа. Тогава угаси дежурната лампичка, която блестеше над леглото. За свое голямо облекчение не различи никакъв ореол от бяла светлина над главата на детето.
Бен може би нямаше да се събуди след десетина минути, но във всеки случай нямаше да умре.
Гарет реши да опита и още нещо. Нещо, което правеше твърде рядко.
Приближи полека ръцете си към лицето на Бен…
Никога не бе споменавал за тази си способност пред Натан. Бе нещо особено, което все още не владееше изцяло. Не бе истинско качество, нито дарба. Просто допълнително умение, което Вестителите можеха да придобият с времето. Нещо, което наистина бе трудно да се определи. Една малка вратичка, която се открехваше за миг в съзнанието му, някакъв проблясък, бърз и внезапен като светкавица. Понякога бе съпроводено и от болка, сякаш тялото му за миг се изпразваше от цялата си енергия, но то бе само за частица от секундата. Миг по-късно всичко отново бе нормално.
Но за да се получи, трябваше да има допир.
Ръцете на Гудрич вече бяха само на няколко милиметра от лицето на Бен.
Дълго време лекарят не бе осъзнал тази си способност. Дори и днес тя невинаги проработваше. Но понякога „надникваше в бъдещето“, успяваше да отвори вратата и знаеше какво ще последва. Виждаше го и това бе всичко, напук на всякакви разумни обяснения. Нещо като предчувствие.
Гарет погали челото на детето с върха на пръстите си и ярка картина просветна за миг в съзнанието му: Бен Грийнфийлд на около двадесет години, готов за парашутен скок.
Образът бързо изчезна и Гарет отново бе изключен от тази пророческа вселена.
Тъй като бе леко задъхан, седна за малко до детето, за да възвърне силите си, след което закопча палтото си и излезе от болницата.
В какви обстоятелства Бен Грийнфийлд ще скача с парашут на двадесет години? Понятие си нямаше. Ала във всеки случай можеше да бъде напълно сигурен в едно: това дете не само че нямаше да умре, но съвсем скоро щеше да излезе от комата.
21 декември
Манхатън
Централната гара
Натан бе решил да измине пеша стотината метра, които разделяха неговата кантора от гарата. Щом се озова пред масивния силует на „Метлайф Билдинг“, той хвърли тревожен поглед към часовника си.