Стига да намери необходимия кураж.
Малко след полунощ
Някъде в един от бедните квартали на Бруклин
Кони Букър отвори вратата, стараейки се да не вдига шум. Наведе се над Джош и се загледа с дълбока нежност в заспалото му личице. Само допреди десетина дни това бе обикновена стая за приятели, студена и без живот. Тази вечер в нея спеше едно дете, потънало в топлината на малкото си легло. Тя все още не можеше да дойде на себе си.
Всичко се бе случило много бързо. Отначало бе трагедията със смъртта на нейната племенница Кендис по време на ужасяващия банков обир. Сетне, няколко часа по-късно, бе дошло обаждането от социалните служби с предложението да вземе бебето за отглеждане. Кони не се колеба дълго. На прага на петдесетте и след няколко несполучливи забременявания, тя бе изгубила надеждата, че би могла да има дете. Бе стигнала до една възраст, когато вече се бе отказала да очаква кой знае какво от живота. През тези последни години чувстваше как умората я наляга все по-силно, а стареенето набира застрашителна скорост. Но след пристигането на Джош тежестта от не особено смисленото й съществуване се бе изпарила. Сякаш животът й внезапно бе възвърнал цялата своя истинска същност.
Щеше да бъде добра майка, сигурна бе в това. На Джош нямаше да му липсва нищо. Заедно със съпруга си те вече работеха здраво и Джак, изключително горд от своята нова роля на баща, бе поел допълнителни дежурства в казармата.
Имаше обаче едно нещо, което я безпокоеше. Тази сутрин в кутията за писма бе намерила пакет от противоударна хартия с електрическо автомобилче и няколко банкноти. Имаше и писмо, подписано само с името Натан, в което се уточняваше, че тези пари били за малкия по случай Коледа.
Двамата с Джак на няколко пъти бяха препрочели писмото и така и не бяха решили какво да мислят за него. Наистина, много странна бе тази Коледа! Кони нежно целуна детето и излезе с тихи стъпки.
Затваряйки вратата, тя за пореден път си зададе въпроса кой ли можеше да бъде този тайнствен дарител.
Гринич Вилидж
Аби Купър се връщаше от Бъдни вечер. Сама. Главата й направо се разцепваше от болки и едно бе сигурно: това със сигурност не бе вечерта, в която щеше да намери голямата си любов. Пред вратата си намери пакет, оставен там от портиера. Отвори го с любопитство. В него имаше бутилка френско вино, придружено с кратка бележка. Натан й пожелаваше Весела Коледа и й благодареше за всичко, което бе направила за него.
Аби бързо събу обувките си, после пусна своя любим компактдиск — „Песни“, изпълнени от джазовото трио на Брад Мелдоу — и намали светлината. Излегна се на канапето, изтягайки краката си на незаетото място до нея.
Препрочете за втори път картичката с пожеланията. Имаше нещо странно в тази бележка, приличаше по-скоро на прощално писмо, сякаш повече никога нямаше да се видят отново.
Не, пълни глупости, очевидно така й се е сторило. Въпреки това се запита къде ли е точно в този миг Натан. Интуицията й поднесе възможния отговор: естествено, с бившата си жена.
Колко жалко.
Ето кой можеше да бъде голямата й любов.
Гарет Гудрич излезе от центъра за палиативно лечение в Стейтън Айлънд.
— Хайде, Куджо, качвай се, кученце! — извика той, отваряйки задната врата на колата си.
Огромният пес джафна два-три пъти и се подчини на нареждането.
Гарет се намести на предната седалка, завъртя ключа на стартера и запали старичкото си радио. Прехвърли няколко станции, намръщи се, когато се разнесе гласът на Бритни Спиърс, свъси вежди, попадайки на някакъв речитатив на Еминем, и най-сетне почувства задоволство, защото бе намерил една от радиостанциите за класическа музика, която излъчваше представлението на „Набуко“ от Верди.
Чудесно, помисли си той, клатейки глава в ритъма на музиката.
Пое бавно по посока на своя апартамент, докато хорът от еврейски роби пееше Va, pensiero, sulll’ali dorate29.
На първия червен светофар хвърли поглед към кучето на задната седалка, сетне разтвори широко уста в тежка прозявка. От колко ли време не си е отспивал истински? Стори известно усилие, но така и не успя да си спомни.
Би трябвало да е било много, много отдавна.
В своята стая Бони дел Амико не можеше да затвори очи.
Чувстваше се преизпълнена с щастие, защото родителите й отново се обичаха. Това бе нещото, за което винаги бе мечтала. От две години насам нямаше нито една вечер, в която да не си го пожелае в молитвата преди заспиване. Въпреки всичко тревогата й все още не бе напълно изчезнала, сякаш някаква смътна заплаха продължаваше да витае над нейното семейство.