Скочи рязко от леглото, грабна перуанската си шапчица, захвърлена върху един стол, и я гушна като любима играчка, за да потъне най-сетне в дълбок сън.
Три часа сутринта, в едно от гробищата на Куинс.
Дебел слой сняг покриваше надгробния камък на Елеанор дел Амико. Предишния ден синът й бе донесъл цветя — букет от няколко рози в калаена ваза. Ако съдът бе прозрачен, щеше да се вижда, че нещо свързваше стръковете на цветята.
Това бе гривна с четири реда перли, със сребърна закопчалка, обсипана с малки брилянти.
Дълбока нощ обгръщаше все още малкото градче Мистик, щат Масачузетс.
Близо до плажа в една празна къща имаше стая с метални етажерки. В голяма кутия лежеше албум, който някой бе отварял наскоро. Албум, съдържащ всякакъв вид неща: текстове, рисунки, изсушени цветя, снимки… На една от тях млада жена тичаше по плажа.
Отдолу бе написала с мастило:
Аз тичам толкова бързо, че смъртта никога не ще ме хване.
Казваше се Емили Гудрич и отлично знаеше, че в крайна сметка смъртта ще я отнесе от този свят.
Тя никога не бе вярвала истински в Бога.
Но може би имаше нещо друго.
Някаква тайна.
Едно място, където всички ние отиваме.
Малори отвори очи.
Обградено от тъмнината на нощта, тя се заслуша в дълбокото дишане на своя съпруг, който спеше до нея.
За пръв път от много време се почувства уверена в бъдещето и си помисли за възможността да имат още едно дете. Тази перспектива изведнъж я изпълни с преливаща радост.
Малко преди да заспи отново, бог знае защо, си спомни, че с това пътуване до Бразилия така и не бе минала да си вземе резултатите от анализите, които личният й лекар бе поискал да направи през последната седмица.
Какво толкова, ще почакат още няколко дни. Във всеки случай, доктор Олбрайт вечно се тревожи за някакви дреболии.
Над остров Нантъкет се съмваше.
В този час до езерото Санкати Хед, зад блатата, които заливаха плантациите с боровинки, бе съвършено безлюдно.
В цялата област водите на езерата и мочурищата от много дни бяха замръзнали. Въпреки това един бял лебед плуваше, следвайки тънката ивица вода, където ледът бе започнал да се топи. Как ли е могъл този лебед да се изгуби из тия места посред зима? Никой никога няма да узнае това.
Никой никога няма и да го види, защото лебедът не закъсня да се издигне над повърхността със силни и отсечени плясъци на крилете.
За да отлети другаде.
30
Не казвай никога: „Изгубих това“ а: „Върнах това“. Детето ти е мъртво? Било е върнато. Жена ти е мъртва? Била е върната.
25 декември
Отначало не усети нищо друго, освен вълна от топлина върху лицето си, която обаче не го накара да отвори веднага очи. Изпитваше огромен страх от това, което можеше да открие.
После някъде отдалеч дочу музика. Познаваше тази мелодия. Каква ли бе тя? Може би Моцарт. Да, разбира се, Концерт за пиано №20, любимото му произведение.
Сетне му се стори, че из въздуха се носи миризмата на палачинки. Чак тогава Натан се реши да отвори очи: със сигурност, на онзи свят едва ли сутрин хапваха палачинки.
Наистина, отново си бе вкъщи, по слипове и тениска, в своята стая, където бе заспал снощи. Трудно бе да повярва, но все още бе жив. Надигна се и седна в леглото. До него нямаше никого. Извърна глава към прозореца: прекрасно време в този коледен ден. Нахалното слънце разливаше ослепителната си светлина из цялата стая.
Бони открехна вратата и промуши глава в тясното пространство.
— ¿Qué tal?30 — попита тя, виждайки, че баща й се е събудил.
— Здравей, малка катеричке, всичко наред ли е?
— Страхотно наред! — извика тя и се засили, за да скочи в леглото.
Той я хвана във въздуха и я притисна в прегръдките си.
— Къде е мама?
— Приготвя палачинки. Ще закусваме в леглото и тримата!