Натан го взе на ръце, за да го отстрани от тази злокобна гледка.
— Ела с мен, приятелче. Не се бой, всичко ще се оправи. Всичко ще се оправи.
Когато се изправи, той забеляза Гудрич, който се мяркаше, потъвайки все по-навътре в тълпата. Хвърли се към него.
— Гарет! Чакайте, по дяволите!
С детето, вкопчило се във врата му, Натан раздаваше лакти във всички посоки, за да се добере до лекаря в най-гъстата част на тълпата.
— Как можехте да го знаете? — провикна се той, дърпайки го за рамото.
С очи, вперени в нищото, Гудрич не обърна внимание на въпроса му.
Натан се опита да го задържи, но бе заприщен от родителите на детето, които почувстваха дълбоко облекчение, че са успели да намерят своя син.
— О, Джейми, така ни уплаши, моето момче!
Адвокатът едва се отърва от техните излияния.
Още малко и щеше да хване лекаря, когато в последния миг той се вмъкна в единия от асансьорите.
— Защо не направихте нищо, Гарет?
За част от секундата погледите им се кръстосаха, но Натан успя само да изкрещи последния си въпрос пред плъзгащите се врати на асансьора, които се затваряха:
— Защо не направихте нищо, нали знаехте, че ще умре?
5
Много трудно се решаваме да повярвала в това, което е болезнено за вярване.
10 декември
Тази нощ Натан спа малко.
На другия ден се събуди доста късно, мокър от студена пот, и първото нещо, което изпита, бе познатата вече болка в гърдите, която така и не бе изчезнала. Зае се да си масажира дясната страна и както му се стори, усети един по-остър бодеж.
Като че ли за да се обърка всичко, за пореден път му се бе присънила онази история с удавянето, която при него бе верен признак на безпокойство. Без съмнение, защото Гудрич му бе споменал за лебед.
Той стана от леглото и усети как краката му омекват. Чувстваше се толкова горещ, че дори си сложи термометър под мишницата.
37,8. Нищо тревожно.
При все това слабостта, която усещаше, и късният час го принудиха да се откаже от сутрешния си крос. Очевидно го чакаше един много лош ден.
Натан отвори домашната аптечка и измъкна оттам таблетка „Прозак“, която изпи с глътка вода. Бе придобил вече навика да взема редовно от това лекарство, откакто… откакто не се чувстваше в хармония с нищо.
Събра папките, които лежаха разпилени върху канапето. Снощи не бе свършил бог знае каква работа. Днес му предстоеше да работи с удвоена енергия. Още повече че се намираше пред прага да постигне споразумение по делото „Райтбис“. Известната къща аукцион, чието юридическо обслужване бе поел, трябваше да се справи с обвинението, че е нарушила антитръстовия закон, като се бе договорила с главните си конкуренти да фиксират сходни комисионни такси при продажбата на произведения на изкуството. Това бе едно твърде деликатно дело, в което не само часовете труд влизаха в сметката. Ако успееше да постигне едно добро споразумение, неговата репутация щеше да скочи с още една степен.
Въпреки че бе закъснял, остана още доста време под топлия душ, като отново и отново прекарваше през съзнанието си самоубийството на Кевин Уилямсън. Припомни си дори някои от репликите на Гудрич: „Мисля, че аз мога да ви бъда полезен, Натан. Някои изпитания могат да бъдат мъчителни, ще видите“. Беше споменал също за „необходимостта да се приготви“.
Какво, по дяволите, искаше този тип от него? Всичко това бе започнало да става обезпокоително. Дали не трябваше да предупреди някого? Полицията например. В края на краищата снощи имаше смъртен случай и това не бе дребна работа.
Да, но на терасата на „Емпайър Стейт Билдинг“ се бе случило самоубийство. Десетки свидетели биха могли да го потвърдят. И въпреки това Гудрич със сигурност носеше някаква част от отговорността за тази история. Във всеки случай той разполагаше с информация, която не би трябвало да запази само за себе си.
Натан излезе от душкабината и се избърса енергично с голямата кърпа.
А може би най-доброто бе изобщо да не мисли за всичко това. Нямаше време за подобни работи. И не биваше никога повече да приема срещи с Гудрич. Никога повече…
Така малко по малко нещата щяха да влязат в привичния си ред.