За да изрази ентусиазма си, Бони си послужи с леглото на своите родители като с трамплин и започна да скача, да се върти и да се премята по него.
Натан наостри уши. Звуците на класическата музика се носеха от долния етаж на апартамента, примесени с тракане на тенджери и кухненски прибори. Малори винаги обичаше да работи, слушайки радио.
Изправи се пред стенното огледало в спалнята, изследва внимателно отражението си, потърка покаралата брада с опакото на дланта си, като че ли не вярваше на очите си. Няма съмнение, отвсякъде си беше той, от плът и кръв. Вечерта бе повярвал, че тази нощ ще умре. Но засега нямаше никакво подобно усещане, нито пък треска или болка, сякаш опасността, която го заплашваше, се бе изпарила.
Как да си обясни всичко това? Нали все пак не си бе съчинил цялата тази история!
Гласът на Малори се разнесе откъм кухнята:
— Някой ще дойде ли да ми помогне?
— Пристигам! — извика Бони, осъществявайки премерено приземяване върху паркета.
Дъщеря му, жена му и той, най-сетне събрани заедно, без надвиснала над главите им заплаха. Почти прекалено хубаво. Прекалено голямо щастие, дошло изведнъж.
При все това, Натан имаше смътното усещане, че нещо не е наред.
Трябваше да поговори с жена си. Предложи й помощта си:
— Имаш ли нужда от мен, мила?
— Всичко е наред, любов моя, справяме се — отвърна му Малори.
Застана пред огромния прозорец, за да погледа към събуждащия се Сентръл Парк. Сутрешната мъгла, която винаги намаляваше видимостта, се бе разсеяла напълно.
Бони изкачваше стълбата с поднос, върху който бе поставена чиния, пълна с малки палачинки.
Сложи го върху леглото, потопи пръстче в бурканчето със сладко от бяла ружа и го поднесе към устата си, отправяйки му знаменитото си „двойно намигване“.
— Миам-миам — произнесе тя, потривайки с ръка корема си.
Зад нея се дочуваше поскърцването на стъпалата. Натан се обърна, за да издебне влизането на Малори.
Отначало не забеляза нищо необикновено. Радостна, тя стоеше насред слънчевите лъчи, изправена пред прозореца, държейки голям поднос, откъм който димеше кафе, пъстрееха плодове, носеше се аромат на кифлички.
Но когато тръгна към вътрешността на стаята, за да заобиколи леглото, Натан потрепери и внезапно усети как подът се сгромолясва под краката му: ореол от белезникава светлина следваше главата на Малори, сякаш бе закачен в косите й.
31
Не смъртта е зло.
Зло е неизпълнената мисия.
Потресен и в плен на най-налудничави мисли, Натан караше с бясна скорост по посока на Сохо.
Трябваше да разбере. Само Гарет знаеше отговора.
Погледна към циферблата върху таблото. По това време в празничния ден лекарят би трябвало да си бъде вкъщи.
Пристигна като ракета на „Хюстън стрийт“, остави джипа насред улицата и влетя в сградата, където живееше Гудрич. Светкавично пробяга с поглед табелките върху пощенските кутии и хукна по стълбището, прескачайки стъпалата, които водеха към последния етаж, по три наведнъж.
Озовал се пред вратата на лекаря, задумка шумно по нея.
Никой.
Вбесен, нанесе мощен удар с юмрук по плоскостта й, която се разтресе. Разтревожена от шума, възрастна съседка с гръб, извит като арка, излезе на площадката.
— Вие ли вдигате цялата тая гюрултия? — попита тя с тъничък глас.
— Докторът вкъщи ли си е?
Тя си погледна часовника.
— По това време сигурно разхожда кучето.
— Знаете ли къде ходи обикновено? — продължи адвокатът да я разпитва, стараейки се да смекчи огромната си възбуда.
— Не знам — отвърна изплашената женица, — май ходи понякога към…
Краят на отговора й се изгуби някъде по стълбището.
— … Батъри Парк.
Натан вече бе подкарал джипа. Натисна здраво газта по посока към Долен Манхатън. Въпреки че движението бе рядко, имаше усещането, че напредва твърде бавно. Избягна непредпазливо един светофар, завивайки по „Бродуей“. Разяждан от безпокойство, трудно различаваше пътя, който се разгръщаше пред него.
Не виждаше нищо друго освен образа на Бони, която скача от радост върху леглото, и лицето на Малори в ореола от бледа светлина. Веднага се бе приближил и я бе прегърнал, прокарал бе ръка по косите й, сякаш за да прогони това проклето сияние. Но светлината не бе изчезнала.