И единственият човек, който я виждаше, бе той.
Продължи бясното си пътуване. В близост до ТрайБеКа пое по една пряка, която би трябвало да съкрати пътя му, но се оказа задънена улица. Даде заден ход в продължение на стотина метра, качвайки се няколко пъти върху тротоара и предизвиквайки хор от клаксони, призоваващи го към повече дисциплина. Успя да обърне джипа по посока на движението и се насили да забави ход: в положението, в което се бе оказал, не можеше да си позволи всички полицейски коли в града да се лепнат за опашката му.
В крайна сметка изостави колата на „Фултън стрийт“, без дори да му мине през ум, че трябва да я заключи. Продължи пътя си пеша и след няколко минути стигна до крайбрежието в южната част на Манхатън. Прекоси гористите пътеки на Батъри Парк и се озова на широката алея, която следваше течението на Хъдсън. Ято чайки се разлетя при внезапната му поява. Оттук нататък нямаше къде повече да слиза. Заливът на Ню Йорк, шибан от поривите на вятъра, се бе отворил пред него. Затича се по протежение на реката към носа в края на ивицата земя. Хората тук бяха твърде малко: виждаха се неколцина бегачи, дошли, за да прочистят излишъка от храни и напитки, които бяха поели на Бъдни вечер, а един възрастен мъж се бе възползвал от отсъствието на фериботите, за да разположи своите въдици край рампите на пристанището. Смътно се открояваше, изгубен в малък облак мъгла, силуетът на Статуята на Свободата, която протягаше своята факла към Стейтън Айлънд.
Най-сетне забеляза Гарет.
Със скръстени зад гърба си ръце, той спокойно разхождаше кучето си, страховития Куджо, който ситнеше на няколко метра зад гърба му.
Макар да бе все още доста далеч от лекаря, Натан нямаше търпение да му каже онова, което напираше в него:
— Какво означава всичко това? — изкрещя той.
Гарет се извърна. Не изглеждаше кой знае колко изненадан, че го вижда, сякаш винаги е знаел, че тази история ще свърши тук и по този начин.
— Мисля, че много добре разбирате за какво става дума, Натан.
— Изобщо не сте ми казвали подобно нещо — възпротиви се той, достигайки до възрастния мъж, — винаги сте ме уверявали, че предстои именно аз да умра!
Гарет поклати глава.
— Никога не съм твърдял това. Вие го възприехте така.
— Не, казвали сте го! Аз да не съм луд, да не би да съм си го измислил!
Спомняше си, че му бе задал въпроса: да не би да искате да кажете, че сте тук заради мен?
Но, размишлявайки върху казаното тогава, Натан разбра, че Гарет имаше право: никога не му бе съобщавал в прав текст, че ще умре. Единствения път, когато му бе дал някакво подобие на отговор — по време на онзи спор в кафенето на болницата — той бе уточнил: не съм казал точно това. Но Натан бе избрал да не обръща внимание на неговата забележка.
Сега в главата му бяха започнали да звучат и други реплики на Гудрич.
Съществуват такива хора. Тяхната мисия е да подготвят онези, които скоро ще умрат, за големия скок в отвъдния свят.
Тяхната роля е да улеснят мирната раздяла между живите и мъртвите.
Те са нещо като тайно братство.
Светът е населен с Вестители, но малцина знаят за тяхното съществуване.
Не съм някакъв полубог. Аз съм просто човек, съвсем като вас.
Тази фраза…
Съвсем като вас…
Натан потръпна. Имаше всички детайли на разположение, но не бе достигнал до нужното заключение.
Погледна Гарет право в очите.
— Значи, изобщо не сте дошли при мен, за да ме предупредите, че ми предстои да умра.
— Така е — призна лекарят с отчужден тон. — Не за това влязох в контакт с вас.
— Искали сте да ме известите, че ще стана Вестител, така ли?
Гудрич кимна с глава.
— Да, трябваше да ви разкрия това скрито лице на действителността. Задачата ми бе да ви посветя в тази дейност, да се уверя, че ще бъдете способен да изпълните ролята, която предстоеше да ви бъде поверена.
— Но защо на мен?
Гарет разпери ръце в знак, че това е съдбовно предопределение.
— Не се опитвайте да разберете това, за което няма обяснение.
Вятърът отново бе задухал. За Натан бе време да получи потвърждение на това, което така го беше потресло.
— Малори ще умре, нали?
Гарет сложи ръка на рамото му и произнесе с много мек глас: