— Да, Натан, боя се, че да.
Младият адвокат рязко отблъсна благодетелната ръка на лекаря.
— На защо, за бога? — изкрещя той отчаяно.
Гарет си пое дълбоко въздух, преди да отговори:
— Първото изпитание, което очаква новия Вестител, е много трудно, защото се състои в това да придружи към смъртта човека, който му е най-близък.
— Това е адски подло — извика той, доближавайки го със заплашителен вид.
Неколцина разхождащи се из парка се бяха спрели, за да наблюдават сценката.
— Успокойте се, не съм аз този, който измисля правилата — с тъга в гласа отговори Гудрич. — Аз също съм минал през това, Натан.
Сянката на Емили пробяга в този миг през погледа на Гарет и принуди беса на Натан рязко да спадне.
— Защо? — попита той, напълно обезоръжен. — Защо ми е нужна смъртта на жената, която толкова обичам, за да придобия този статус?
— Така е открай време. Такава е цената, която човек трябва да плати, за да стане Вестител.
Адвокатът отново се възпротиви:
— Що за цена? Та аз изобщо не съм имал избор!
Гарет очакваше да чуе този довод.
— Не е вярно, Натан. Не друг, а вие решихте да се върнете.
— Говорите бабини деветини!
Гудрич погледна Натан с изражение, пропито със съчувствие и човещина. Струваше му се, че се е пренесъл двадесет и пет години назад, когато като млад лекар бе принуден да се подложи на същото изпитание. Много би искал да го утеши, защото знаеше колко трудни за възприемане бяха тези разкрития.
— Спомнете си за състоянието на наближаваща смърт, в което бяхте изпаднали.
— Когато бях в кома след инцидента на езерото ли?
— Да, кой беше образът, който ви накара да се върнете към живота?
Натан почувства как тялото му бе разтърсено като от електрошок, преди съзнанието му да бъде захвърлено в онзи светлинен тунел.
— Какво видяхте? — продължи да го разпитва Гарет. — Кой ви подтикна да се върнете в света на живите?
Натан сведе глава.
— Видях едно лице — промълви той, — едно лице, което сякаш нямаше възраст…
Да, сега всичко се връщаше при него. Видя се дете, на осем години, преживя отново онова премеждие, което бе погребал в дълбините на душата си. Спомняше си прекрасно за бялата, много мека светлина, която невъзвратимо го привличаше към смъртта. Но изведнъж в последния миг, когато вече му се струваше, че е от другата страна, бе почувствал, че му е даден избор. Да си отиде или да се върне.
За да бъде подпомогнат при вземането на това решение, му бе изпратено видение: един бегъл образ, един кратък проблясък от бъдещето.
Едно лице. Лицето на тази, която години по-късно щеше да стане негова жена. Физически бе различна, но вътре в себе си бе абсолютно убеден, че е именно тя. Тя страдаше. Чувстваше се самотна и го зовеше. Върнал се бе точно затова: за да бъде редом със своята жена в часа, когато смъртта щеше да дойде, за да я вземе.
За трети път Гарет настойчиво му постави все същия въпрос:
— Какво видяхте, Натан?
— Видях Малори… Тя изпитваше страх. Тя имаше нужда от мен.
Кратките пориви на вятъра повдигаха водите на Хъдсън. Мъглата вече напълно се бе разнесла, за да открие вълнуваща гледка към залива в цялата му дължина — от крайбрежната ивица на Бруклин до тази на Ню Джърси.
Натан дел Амико се изкачваше пеша към северната част на Манхатън. Знаеше, че следващите дни ще бъдат много тежки.
Нестройни мисли се блъскаха в главата му.
Какво ще каже на Малори, когато застане пред нея? Ще бъде ли достатъчно силен, за да не се пречупи? Ще бъде ли на висотата на смазващата способност, която вече му е дадена свише?
Едно бе сигурно: ще я обкръжи с цялата любов, на която е способен, любов дълбока и непресъхваща, любов, която никога не бе преставала и която ще просъществува отвъд всичко.
Що се отнася до останалото, той все още нямаше силата да си представи какво ще се случи след това, когато Малори вече няма да бъде до него и когато ще бъде призван да помага на други хора, изправени пред неизбежността да направят големия скок.
Но засега бе длъжен да мисли само за нея.
Ще бъде нейният компас, нейният водач в последните й мигове.
Вестителят, който ще я хване за ръка, за да я придружи до прага на това място.
Това непознато и страховито място.