— Случва се — спокойно произнесе Гудрич. — Сърцето му трудно понася натоварването.
В момента, в който Гарет нареди на медицинската сестра да бие инжекция на пациента, Натан усети как една струйка се надига откъм вътрешностите и се качва към гърлото му. Изскочи тичешком от операционната зала и в последния момент успя да се наведе над тоалетната чиния, където повърна цялото съдържание на стомаха си.
Тогава си припомни, че почти двадесет и четири часа не бе слагал нищо в устата си.
Гудрич го намери след десетина минути.
— Ще живее ли? — попита го тревожно Натан, като бършеше изпотеното си чело.
— Във всеки случай по-дълго, отколкото ако не бяхме предприели нищо. Най-малкото, ще може да яде и храносмила нормално. Поне известно време.
— Операцията беше успешна — обясни Гудрич, като гледаше в очите съпругата на пациента. — Разбира се, някои следоперационни усложнения винаги са възможни, но аз съм оптимистично настроен.
— Благодаря ви, докторе — промълви признателно жената. — Вие го спасихте.
— Само направихме най-доброто, на което сме способни.
— Благодаря и на вас, много ви благодаря — каза тя, стискайки ръката на Натан.
Бе го взела за асистент на хирурга. Адвокатът бе толкова впечатлен от присъствието си на операцията, че не си и помисли да й обяснява как стоят нещата в действителност.
Кафенето на болницата се намираше на първия етаж и откриваше чудесна гледка към паркинга.
Седнали един срещу друг, Гудрич и Натан си поръчаха кафе. С него на масата се появи и малка кошничка със сладки.
— Искате ли една поничка! Мазнички са, но въпреки това…
Натан поклати глава.
— Все още имам отвратително горчив вкус в устата, ако искате всичко да знаете.
Неуловима усмивка пробяга по лицето на лекаря.
— Много добре. Слушам ви.
— А, не, не, не така, Гарет, аз ви слушам: защо дойдохте при мен и как така знаехте, че Кевин има намерение да си пусне куршум в главата?
Гудрич си наля чаша кафе, добавяйки голямо количество мляко и захар. Сетне смръщи веждите си.
— Не знам дали сте вече готов, Натан.
— Готов за какво?
— Да чуете това, което ще ви кажа.
— О! Готов съм на всичко, стига само малко да ускорите темпото…
Гудрич обаче не бе на съвсем същото мнение.
— Искате ли да ми доставите малко удоволствие? Престанете на всеки две минути да си гледате часовника.
Натан въздъхна дълбоко.
— Добре. Няма да бързам, имате всичкото ми време — каза той, развързвайки възела на вратовръзката и събличайки сакото си.
— Вие ме вземате за някакъв луд, нали?
— Признавам, че си задавам някои въпроси — отговори адвокатът, без да се усмихне.
— Дали сте чували, че съществуват отделения за палиативно лечение?
— Прочетох, че вие завеждате точно такова в тази болница.
— Правилно. Както знаете, това са сектори, в които се приемат болни, осъдени от медицината.
— И вие им оказвате психологическа подкрепа…
— Да. Тези пациенти обикновено имат само още няколко седмици живот, при това са съвсем наясно със своето положение. С подобно нещо човек много трудно се примирява.
Часът беше вече два след обяд. Голямата зала на кафенето бе изпълнена наполовина. Натан извади цигара, но не я запали.
— Нашата мисия е да ги придружим по пътя към смъртта — продължи Гудрич. — Да направим така, че да използват малкото време, което им остава, за да си тръгнат от този свят в мир.
Той остави да минат няколко секунди, и уточни:
— В мир със себе си и в мир с околния свят.
— Много добре, но това какво ме…
Гудрич избухна:
— Какво ви засяга ли? Все същият въпрос, произлизащ от вашето мъничко его! Какво ли го засяга господин Натан дел Амико, великия адвокат, който взема по четиристотин долара на час, цялата мизерия на света? Не бихте ли могли поне за момент да забравите за вашата дребна личност?
Този път Гудрич бе минал всякакви граници. Юмрукът на адвоката се стовари върху масата.
— Чуйте ме внимателно, задник такъв! Никой не си е позволявал да ми говори по този начин, откакто съм завършил началното училище, и аз имам намерение тази практика да продължава!
Той скочи внезапно от стола си и за да се успокои, отиде при бара да си поръча малка бутилка минерална вода.