Не е зле все пак.
Въпреки това Натан бе принуден да признае, че колкото и голям адвокат да беше, никога не би могъл да си плати подобно жилище, ако не се бе случила онази история с неговия тъст. Да де, неговия бивш тъст Джефри Уекслър.
Дълги години този апартамент в кулата на „Сан Ремо“ приютяваше Уекслър, когато идваше по работа в Ню Йорк. Той бе изключително стриктен и праволинеен човек, завършен продукт на бостънския елит. Имотът принадлежеше на фамилията Уекслър открай време. Сиреч от икономическата криза през 1930 година — рождената дата на постройката, проектирана от Емери Рот, архитекта чудо, който по това време вече бе записал в своята биография редица други престижни сгради, разположени около Сентръл парк.
За поддръжката на апартамента Уекслър бе наел една жена от италиански произход: наричаше се Елеанор дел Амико и живееше в Куинс заедно със сина си. В началото Уекслър я бе ангажирал, без да се съобразява с мнението на своята съпруга, която намираше, че не е особено подходящо да се вземат на работа самотни майки. Но тъй като Елеанор напълно ги бе удовлетворила със старанието си, те й предложиха да се заеме и с лятната им къща на остров Нантъкет.
Така в продължение на много години Натан следваше майка си на острова. Именно там се бе случило събитието, което бе променило целия му живот: срещнал се бе с Малори.
Работата на Елеанор бе предложила на нейния син място в първата ложа на житейския театър, за да наблюдава със завист тази Америка на извънредно важните персони, върху която времето като че ли нямаше власт. Той също много би искал детство, изпълнено с уроци по пиано, с разходки на ветроходна яхта из бостънското пристанище, с отварящи се врати на мерцедеси, които меко щракват зад него. Естествено, той никога не бе имал нищо от тези чудесии: нямаше баща, нямаше брат, нямаше пари. Не носеше униформата на някое частно училище с бродиран върху ревера на сакото герб, нито ръчно изплетен морски пуловер с емблемата на някой от прочутите корифеи на модата.
Ала благодарение на Малори бе успял жадно да вкуси няколко трохи от онова изкуство да се живее извън времето. Понякога го канеха на излети със сложна организация и пищна обстановка из сенчестите ъгълчета на Нантъкет. Много пъти му се бе случвало да придружава семейството на Уекслър на риболовни екскурзии, които неизменно приключваха с пиене на кафе с лед и дегустация на пресен шоколадов сладкиш с орехи. Дори изключително изтънчената Елизабет Уекслър му позволяваше понякога да вземе назаем книги от библиотеката на този огромен дом, в който всичко бе лъскаво, чисто и спокойно.
При все това, въпреки видимата добронамереност, у Уекслърови винаги тлееше раздразнението, че синът на тяхната камериерка бе спасил дъщеря им от удавяне през един септемврийски ден на 1972 година.
И тази досада така и не изчезна напълно. Точно обратното, тя нарастваше с течение на времето, за да се превърне в откровена враждебност, когато Малори и той ги посветиха в намерението си да заживеят заедно, а впоследствие — и да се оженят.
Уекслърови тогава използваха всички начини да отдалечат дъщеря си от този, когото тя казваше, че обича. Но нищо не можеше да се направи: Малори удържа на натиска. Тя съумя да бъде по-силна от всички призиви към здравия разум. По-силна от заплахите и семейните вечери, на които оттук нататък цареше по-скоро напрегнато мълчание, отколкото непринуден разговор.
Желязната хватка се разхлаби на онази шеметна Коледа през 1986 година, навръх Бъдни вечер, в голямата семейна къща, която бе събрала част от най-отбраното общество на бостънската аристокрация. Малори се бе появила с Натан подръка и го бе представила на цялото присъствие като нейния „бъдещ съпруг“. Тогава Джефри и Лиза Уекслър разбраха, че не могат вечно да се противопоставят на твърдото решение на своята дъщеря. Че нещата ще вървят именно по този начин, а не другояче, че така или иначе ще трябва да приемат Дел Амико, ако държат да запазят Малори.
Натан бе искрено сащисан от решимостта на любимата си да наложи своя избор и това го караше само да я обича още по-силно. Дори и днес, когато се връщаше в мислите си към онези паметни мигове, отново тръпки го побиваха по цялото тяло. В неговите представи тази Бъдни вечер щеше завинаги да си остане вечерта, в която Малори му бе казала „да“. „Да“ пред целия свят.
Но дори след отпразнуването на сватбата Уекслърови не го признаха истински като един от своите. Дори след получаването на дипломата от Колумбийския университет; дори след приемането му в престижна адвокатска кантора. Това вече не бе въпрос на състояние, а на социален произход. Сякаш в тази среда рождението отреждаше всекиму още от самото начало определена позиция, от която той по никакъв начин не би могъл да се отърве, каквито и действия да предприеме, каквото и богатство да натрупа.