Така протече тяхната мъжка битка. Подобен облог не бе много професионален — Натан съзнаваше пределно ясно, че не би могъл да прогресира особено, ако си играе със съдбата на свой клиент, за да уреди някакъв личен проблем — но случаят бе изключително примамлив.
Делото бе относително просто, но с неясен изход, зависещо твърде много от чувствителността и преценката на съдията. С отказа си да приеме съглашението, предложено от Уекслър, клиентът на Натан се излагаше на риска да изгуби всичко.
Джефри бе опитен и сериозен адвокат. Обективно погледнато, той не грешеше, когато казваше, че шансовете за победа на неговия противник са твърде слаби.
Но Натан в края на краищата спечели.
Такова бе решението на съдията Фредерик Дж. Ливингстън от Ню Йорк, който намери за виновна фирмата „Софт Онлайн“ и я осъди да плати на своя бивш собственик дължимите 20 милиона долара.
Едно нещо обаче трябваше да му се признае: Уекслър прие поражението си, без да му мигне окото, и само месец по-късно апартаментът в „Сан Ремо“ бе освободен от всичките му вещи.
Ала Малори все пак не се бе излъгала: това дело не уреди отношенията на Натан с нейните родители. Разривът между Джефри и него бе налице, защото вече почти седем години не си бяха разменили и една дума. Натан дори понякога си мислеше, че Уекслърови тайно са се зарадвали от развода на дъщеря си. То и не би могло да бъде иначе.
Натан сведе глава и се замисли за майка си.
Тя никога не го бе посетила в този апартамент. Бе починала от рак три години преди фамозното дело.
Няма значение: все пак именно нейният син спеше на 23-тия етаж на „Сентръл парк Уест“ №145.
Там, където тя бе влизала като чистачка в продължение на повече от десет години.
Животът никога не е бил лесен за Елеанор.
Родителите й, родом от Гаета, рибарско пристанище на север от Неапол, емигрирали в Съединените щати, когато тя била на девет години. Това изтръгване от родните корени бе нанесло тежки поражения върху нейното учение, защото така и не се бе научила да говори приличен английски и в крайна сметка се бе видяла принудена твърде рано да напусне училище.
На двадесет години бе срещнала Виторио дел Амико, строителен работник — един от стотиците, участвали в изграждането на „Линкълн Сентър“. Той имаше подкупващо дар слово и прелъстителна усмивка. След няколко месеца тя бе разбрала, че е бременна, и двамата бяха решили да се оженят. Но с течение на времето Виторио се бе оказал груб, неверен и безотговорен човек, който в края на краищата бе напуснал своя дом, без да остави какъвто и да било адрес.
След изчезването на своя мъж Елеанор бе изправена пред необходимостта да се справя сама, за да отгледа детето си, наемайки се да работи на две, понякога на три места, за да свързва двата края. Чистачка, сервитьорка, служителка на рецепцията в долнопробни хотели: тя никога не се оплакваше от съдбата си и издържаше с непоколебима решителност на честите унижения, свързани с тези презрени видове работа. Без истински приятели, без близки, тя си нямаше никого, на когото би могла да се опре.
Вкъщи нямаха нито пералня, нито магнетофон, ала имаха храна колкото им душа иска. Живееха бедно, но достойно. Натан винаги бе облечен в чисти и спретнати дрехи и разполагаше с всички школски принадлежности, от които имаше нужда, за да успее в училище.
Въпреки нарастващата умора, която се натрупваше у майка му, Натан никога не бе я видял да отделя достатъчно време, за да се посвети на себе си или да си позволи някои дребни удоволствия. Не заминаваше през отпуските, никога не отваряше книга, не ходеше нито на кино, нито на ресторант.
Защото единственото занимание на Елеанор дел Амико бе да отгледа правилно своя син. Противно на пълната липса на образование и култура, тя бе направила максимално възможното, за да следи преминаването му през всички степени на образованието и да му помага колкото й стигат силите. Тя нямаше диплома, но имаше любов. Любов безусловна и непреходна. Често повтаряше на сина си, че се чувства далеч по-спокойна, задето й се е родил син, а не дъщеря: „Ти ще се справиш по-лесно в този свят, където мъжете все още са на власт“ — уверяваше го тя.
През първите десет години от своя живот майка му бе слънцето, което осветяваше неговото всекидневие; магьосницата, която галеше челото му с влажна кърпа, за да прогони лошите сънища; тази, която сутрин на тръгване за работа му оставяше мили думи, а понякога и по няколко дребни монети, които той намираше до чашата с какао след ставането си от леглото.