Ето така се бяха развили нещата. Относително бързо. Да бъде с нея, изведнъж бе станало непоносимо за него. Как да живее под нейния поглед, който, макар и несъзнателно, може би го укоряваше за смъртта на Шон? Какво да си говорят, когато се прибере вкъщи? Да се връщат отново и отново към миналото? „Спомняш ли си какъв беше хубав? Спомняш ли си как го чакахме? Спомняш ли си колко бяхме горди с него? Спомняш ли си мястото, където го заченахме? В хижата до лифта за ски на Уайт Маунтийнс… Спомняш ли си… Спомняш ли си…“
Не знаеше вече какво да отговаря на нейните въпроси: „Вярваш ли, че е някъде на небето, Натан? Вярваш ли, че има нещо след това?“.
Той не знаеше нищо. Не вярваше в нищо.
В него не бе останало нищо друго, освен тази отворена рана, тази безкрайна тъга, това ужасяващо усещане, че е изоставил своето дете.
Бе сломен, пречупен. Дълго време унинието му бе тъй дълбоко, че бе загубил вкус към каквото и да било, понеже нищо не можеше да възкреси мъртвото му бебе.
За да продължи някак да живее, бе се заровил в работата си. Но в кантората, както и навсякъде, където стъпеше, му задаваха все същия въпрос: как е жена ти?
Все жена му.
А той? А неговата мъка? Кому ли го бе грижа за това? Никога не го попитаха той как се чувства. Как преживява тази трагедия? Смятаха го за силен. Корав мъж. Впрочем, той бе точно такъв в своята професия, нали? Твърд, хищен, безмилостен, без право на сълзи и отчаяние.
Натан отвори очи и скочи от леглото.
Знаеше, че никога няма да се излекува от тази кървяща рана.
Разбира се, имаше дни, в които му се случваше да прекара щастливи мигове с дъщеря си, да изпита удоволствието от спорта, да се усмихне на шегата на някой сътрудник. Но дори и в тези мигове болката от спомена за Шон не го напускаше и се смесваше с малките му радости.
Един час по-късно
Потънал във фотьойла срещу бюрото на доктор Баули, Натан съзерцаваше златната рамка, в която бе поставена някаква имитация на пергамент, съдържащ сентенция на Хипократ в латинския й превод:
Vita brevis, ars longa, experimentum periculosum, iudicium difficile.
— Животът е кратък, изкуството — дълговечно, опитът е опасен, преценката — трудна — преведе доктор Баули. — Това ще рече, че…
— Разбирам много добре какво ще рече — прекъсна го Натан. — Аз съм магистър по право, а не някоя от вашите модни поп звезди, които идват тук, за да се изчистят от дрогата.
— Добре, добре, много добре — успя да изломоти лекарят, попарен от острата реплика.
Той му протегна неголяма папка с около тридесетина страници, озаглавена ЕПИКРИЗА.
Натан прелисти няколко страници, без да ги чете задълбочено, после вдигна глава към Баули и попита със затаен страх:
— Е, и?
Докторът въздъхна няколко пъти, за да удължи очакването.
Този тип е истински садист.
Нова пауза, през която си прочисти гърлото и няколко пъти си преглътна слюнката.
Хайде, какво чакаш, кажи ми най-сетне, че ще се умира в скоро време!
— Бога ми, в никакъв случай няма да умрете утре сутринта. Няма нищо тревожно във вашите изследвания.
— Вие… вие сигурен ли сте? Но сърцето ми…
— Нямате повишено кръвно налягане.
— А холестеролът ми…
Баули поклати глава.
— Нищо сериозно: показанията на лошия холестерол не са извън нормата.
— А тази болка в гърдите?
— Не е кой знае какво: кардиологът е на мнение, че в най-лошия случай става дума за angina pectoris в лека форма, която се дължи на продължителен и тежък стрес.
— И няма опасност от инфаркт?
— Вероятността е твърде малка. Ще ви дам все пак един спрей с тринитрин в състава си, така да се каже, за всеки случай. Но всичко би трябвало да изчезне, след като добре си отпочинете.
Натан взе флакончето, което Баули му подаде. Бе на косъм от това да скочи и да разцелува доктора. Чувстваше се, сякаш са махнали от гърба му поне три тона тежест.
Лекарят се впусна в подробни обяснения за всички резултати и за различните изследвания, но Натан вече не го слушаше. Той знаеше най-важното: нямаше изгледи да умре в скоро време.
Седнал в колата, адвокатът препрочете внимателно всички заключения в епикризата. Няма съмнение: той бе в отлично здраве. Нещо повече, рядко се бе чувствал толкова добре. Само за няколко минути неговото самочувствие се бе вдигнало до висините.