Натан усети как една ръка се стовари върху рамото му.
— Привет, Дел Амико — произнесе с обикновен тон Гудрич, без да показва никаква изненада от това, че го вижда. — Както ми се струва, дошли сте да ни направите малка визита.
— Всичко е доста впечатляващо, Гарет. Да ви призная, никога досега не съм посещавал подобно място.
Лекарят го разведе навсякъде. Отделението наброяваше стотина легла, предназначени за нелечимо болни пациенти, най-често от рак в напреднала фаза, от СПИН или от неврологични патологии. Мнозина бяха телесно деградирали и в началото адвокатът не успяваше да издържи техния поглед.
Поемайки по поредния коридор, той събра сили да попита Гудрич:
— Болните знаят ли, че…?
— Че ще умрат ли? Естествено. Тук не си позволяваме да ги лъжем: последният час не трябва да бъде белязан от лъжа.
Следван неотстъпно от Натан, Гарет приключи вечерната си визитация. Той излъчваше веселост и пръскаше спокойствие, винаги намираше време да размени по няколко приказки с всеки от пациентите. Най-често разговорът не се въртеше около болестта: разпитваше за новини около семейството или приятелите всички онези, които бяха имали посещение. С другите бе готов да коментира — понякога надълго и нашироко — последните спортни новини, прогнозата за времето или международните събития. Проявяваше се като прекрасен оратор, който прибягваше с лекота до хумора и шегата. Дори най-тежко болните в края на краищата се развеселяваха, а твърде рядко напускаше стаята, без да е получил благодарна усмивка.
Този тип би бил страхотен адвокат — помисли си Натан.
Визитацията в това отделение бе разтърсващо, но атмосферата му се стори далеч не толкова тягостна, колкото би могъл да си представи, сякаш хората тук се бяха сбогували за малко със смъртта, знаейки в същото време, че тя със сигурност не след дълго ще се върне да ги наобиколи.
Гудрич му представи някои от многобройните доброволци, които помагаха в това дело. Натан изпитваше искрено възхищение към тези хора, които жертваха част от времето си за другите, и не можа да не помисли за жена си. Познаваше я добре, сигурен бе, че тя би се чувствала тук съвсем на място, че би била способна да вдъхне просветление и оптимизъм на болните. Би искал и той самият да изпитва подобна съпричастност към хората, но досега така и не се бе научил да се сближава с тях.
Въпреки всичко, за да не бъде единственият човек без работа в болницата, той обиколи различните стаи, предлагайки срамежливо съдействието си: обсъди някакво телевизионно предаване с млад фотограф, засегнат от СПИН, и помогна на възрастен мъж, който бе подложен на трахеотомия, да се нахрани.
С последната лъжичка компот Натан си даде сметка, че ръката му леко трепери. Пристъпите на кашлица и гъргоренето в гърлото на пациента го плашеха и го караха да се чувства угнетен. Неспособен бе да овладява своята емоция пред такова огромно страдание. Почувства дори нужда да се извини на възрастния човек, но той се престори, че не забелязва притеснението му. Просто му благодари с усмивка, след което затвори очи.
Гудрич влезе в стаята точно в този момент. Той забеляза смущението на Натан:
— Справяте ли се, Дел Амико?
Адвокатът не обърна внимание на въпроса му. Неговият поглед оставаше прикован към лицето на умиращия, което излъчваше удивителна умиротвореност.
— Защо този човек като че ли не се бои от смъртта? — попита той съвсем тихо на излизане.
Гарет си махна очилата и се зае да си масажира очите, размишлявайки върху отговора, който би могъл да даде на подобен въпрос.
— Джил е един от нашите най-стари пациенти. Той вече е относително възрастен и приема със смирение болестта си. Тя му остави достатъчно време да предприеме всичко необходимо, за да се сбогува с близките си и да остане в мир.
— Аз не бих бил способен на такова нещо — отбеляза Натан.
— Нали познавате максимата: „Ще престанеш да се боиш, ако си престанал да се надяваш“? Е, точно тук тя е на място: страхът от смъртта намалява, когато човек е приключил с плановете си.
— И как би могло да не очакваш абсолютно нищо?
— Да кажем, че Джил не очаква нищо друго, освен едно последно събитие — отговори лекарят с фаталистки тон. — Но не се заблуждавайте: не всички умиращи си тръгват така умиротворени като него. Мнозина умират, обладани от гняв, бунтувайки се с цялото си същество срещу болестта.