— Тях ги разбирам по-добре — заяви без изненада Натан.
Изведнъж лицето му се покри с було на безкрайна тъга. Гарет веднага го смъмри:
— Хайде, не правете такива физиономии, Дел Амико! Тези хора имат нужда от всеотдайна любов и разбиране, не от съжаление. Не забравяйте, че това е един особен период за тях: по-голямата част от болните тук знаят, че тази Коледа ще е последната в живота им.
— И мен ли включвате в тази бройка? — попита предизвикателно адвокатът.
— Кой би могъл да го каже? — произнесе Гудрич, вдигайки рамене.
Натан предпочете да не се задълбочава на тази тема. Един въпрос обаче не излизаше от главата му:
— Доста отчайващо за лекар като вас, нали?
— Искате да кажете… задето не мога да излекувам тези хора, така ли?
Натан кимна.
— Не — отговори Гудрич. — Точно обратното: стимулиращо е именно защото е трудно. Ако не можеш да излекуваш някого, не значи, че не можеш да се грижиш за него. Хирургията е изкуство, което изисква голяма техника, но не и голямо сърце. Тук обаче нещата са различни. Ние придружаваме болните в техните последни мигове. Може да ви изглежда смехотворно, но това вече е нещо голямо. И искрено казано, по-лесно е да накълцаш някого на операционната маса, отколкото да вървиш заедно с него към царството на мрака.
— Но в какво се състои това придружаване?
Гудрич разпери ръце:
— Това е твърде сложно, и в същото време — твърде просто: можете да прочетете нещо на болния, да му помогнете да се погрижи за външния си вид, да му оправите възглавницата, да го изведете в парка… Но най-често не правите нищо. Стоите си заедно с него, за да споделите страданието и страха му. Просто сте на разположение и в готовност да го изслушате.
— И все още не мога да разбера как човек може да се реши да приеме безропотно края си.
— Да отричаш смъртта не е никакво решение! Премахвайки повечето от обредите за преминаване в отвъдния свят, нашето общество е превърнало тази материя в табу. Ето защо хората се чувстват така объркани и разстроени, когато се сблъскат с нея.
Лекарят направи пауза от няколко секунди, след което добави:
— Така или иначе, смъртта не е някаква аномалия.
Бе произнесъл последните думи някак натъртено, сякаш се опитваше да убеди в това и самия себе си.
Двамата бяха поели по обратния път към входната зала. Натан започна да закопчава палтото си. Но преди да си тръгне, трябваше да му каже едно последно нещо:
— Нека да бъде пределно ясно, Гарет: аз изобщо, ама изобщо не ви вярвам.
— Моля?
— Всичко, което сте ми разправяли досега, целият този брътвеж за смъртта и за Вестителите. Не ви вярвам и една думичка.
Гудрич не изглеждаше изненадан.
— О! Разбирам ви: човек, който мисли, че управлява своето съществуване, няма особено желание да го тласкат към подобни убеждения.
— Впрочем, държа да ви известя, че се намирам в отлично здраве. Много съжалявам, но смятам, че нещо сте се излъгали: аз изобщо не съм смъртник.
— Възхитен съм да го чуя.
— Дори си взех няколко дни отпуска.
— Възползвайте се пълноценно.
— Дразните ме, Гарет.
Натан натисна копчето, за да повика асансьора. Гудрич стоеше до него и го гледаше, сякаш искаше да го прецени колко струва. Най-сетне той се реши:
— Мисля, че трябва да посетите Кендис.
Натан въздъхна:
— Коя е Кендис?
— Една млада жена от Стейтън Айлънд. Работи като сервитьорка в „Долче вита“, кафене в центъра на Сейнт Джордж, където понякога спирам да си изпия кафето, като идвам на работа.
Адвокатът вдигна рамене.
— И какво от това?
— Разбрахте ме много добре, Натан.
Изведнъж споменът за Кевин нахлу в съзнанието му:
— Искате да кажете, че тя ще…
Гарет кимна в знак на потвърждение.
— Не ви вярвам. Минали сте покрай тази жена и внезапно, ей така, сте получили някакво откровение…
Гарет не отговори нищо. Дел Амико продължи своята тирада:
— И как става тая работа, конкретно? Да не би главата й да започва да клима насред тълпата в ритъма на „Погребалния марш“?
— Нямате представа колко сте близко до истината — произнесе Гудрич с тъжно изражение. — Понякога се появява нещо като ореол от бяла светлина, която само аз съм в състояние да забележа. Но това не е най-важното.