— А кое е най-важното?
— Това, което чувствате дълбоко в себе си. Всичко е както обикновено и изведнъж, вие вече знаете. Убеден сте, че този човек има още само няколко седмици живот пред себе си.
— Аз пък си мисля, че вие сте опасен тип.
— А пък аз, че трябва да посетите Кендис — настоя Гарет.
9
Виж как тази малка свещица пръска надалеч своя светлик! Така блести добрината в този злодейски свят.
12 декември
Кафенето „Долче вита“ се намираше на една от най-оживените улици на Сейнт Джордж.
В осем часа сутринта там вече бе доста многолюдно. Пред тезгяха две млади жени тичаха сред доста маси, но тъй като обслужването бе бързо, чакането не траеше цяла вечност. По това време по-голямата част от посетителите бяха от обичайната клиентела, най-вече хора, които работеха в квартала и идваха да си поръчат набързо по едно капучино или по една кифла.
Натан предпочете да се настани до прозореца и изчака момичето да дойде за поръчката. Прецени с един поглед членовете на персонала: две жени работеха на бара и посрещаха посетителите, които се самообслужваха, а две други — клиентите в салона. Коя ли беше Кендис? Гудрич бе споменал за млада жена, без да уточни нещо повече.
— Какво ще желаете, господине?
Сервитьорката, която му бе задала този въпрос, бе червенокоса жена с уморено лице. Очевидно, отдавна бе минала четиридесетте, а закачената на гърдите й табелка сочеше, че името й е Елън.
Колкото да си поръча нещо, Натан поиска стандартната закуска, която тя му донесе почти веднага.
Смучейки кафето си, той разгледа по-обстойно сервитьорките на бара. Първата, брюнетка със силиконови устни и готически грим, едва ли имаше повече от двадесет години. Тя привличаше много мъжки погледи с могъщия си бюст, който старателно пъчеше. Бе видно, че играе със своя образ, придавайки на всяко свое движение определена доза предизвикателно сладострастие. Другата бе по-прибрана, без съмнение малко по-възрастна, дребничка, с руси късо подстригани коси. Бърза и сръчна, тя бе в състояние да обслужи двама клиенти, докато колежката й едва смогваше да се справи с един. В нейното облекло нямаше нищо предизвикателно. Бе симпатично момиче с нормални обноски, държеше се просто и естествено.
Инстинктивно Натан разбра, че това бе тя. За да се увери в предположението си, отиде да си вземе хартиени салфетки от хромираната поставка до касите. Приближи се възможно най-близко, във всеки случай достатъчно, за да има време да прочете крадешком табелката на русата сервитьорка.
Тя се казваше Кендис Кук.
Натан остана в кафенето още половин час, след което започна да си задава въпроса какво прави тук. Вчера бе взел твърдото решение да забрави за халюцинациите на Гудрич. И въпреки това тази сутрин не се бе колебал твърде дълго, преди да се върне в Стейтън Айлънд. Нещо непознато вътре в него го бе подтикнало към това. Дали бе любопитството? Еуфорията да знаеш, че си в добро здраве? Или страхът, че Гудрич е може би по-силен от лекарите? Навярно смесица от всичко това. Гарет очевидно бе достатъчно ловък, за да му постеле така хубавичко! Безспорно обаче бе едно: след самоубийството на Кевин някаква тежест бе налегнала душата му. Усещаше как около него витае все по-надвисващата заплаха от непозната досега опасност за самия него и за другите. Именно заради това искаше да хвърли едно око към Кендис. Да, но не можеше да остане тук цялата сутрин. Бе приключил отдавна със закуската и в края на краищата неговите хитрувания задължително щяха да бъдат забелязани. Но пък какво толкова можеше да се случи на младата жена в този спокоен квартал?
Излезе на улицата. По навик си купи „Уолстрийт Джърнъл“, след което се помота из няколко магазина в центъра. Възползва се от сгодата да направи коледното си пазаруване далеч от стълпотворението в Манхатън. В действителност то се състоеше от твърде малко неща: няколко партитури и музикален софтуер за Бони, бутилка добро френско вино за Аби и ножче за пури, предназначено за „крокодила Джордан“. Безполезно бе да купува каквото и да било за Малори: тя нямаше да го приеме и само щеше да предизвика ново напрежение помежду им.
Натан се върна при джипа, който бе оставил срещу кафенето, и си помисли, че „Ягуарът“ щеше далеч повече да бие на очи. Минавайки пред него, той хвърли един поглед през витрините: няма проблем, притокът на клиенти бе понамалял, но Кендис бе все още на своя пост.