Добре, няма да чака тук цялата сутрин, нали? Пъхна ключа в стартера, за да потегли, но се отказа. Нямаше сили да вземе решението за това, сякаш някаква ирационална сила го съветваше да не се отдалечава. В крайна сметка се вслуша в своя инстинкт и се задълбочи в четенето на вестника. Така вече не му липсваше нищо, за да се превърне в детектив, който дебне от своето скривалище.
В единадесет и половина иззвъня мобилният му телефон:
— Привет, тате!
— Бони? Ти не си ли на училище?
— Днес не учим. Използват училището за тренировки на гражданска отбрана.
— И какво правиш сега?
— Смятам да закуся — отговори му тя с голяма прозявка. — Не забравяй, че тук е едва осем.
— Къде е мама?
— Още е под душа.
На Бони й бе разрешено да се обажда на баща си, когато си пожелае. Това правило бе установено между Малори и него още след развода. Чу я отново да се прозява в слушалката.
— Ти май късно си си легнала снощи?
— Да, Винс ни заведе на кино.
Отговорът й произведе върху него ефект като от токов удар. От няколко месеца насам жена му се срещаше от време на време с един стар приятел, Винс Тайлър, с когото бе излизала малко или много през първата година на своето следване. Винс бе наследник на богата калифорнийска фамилия, който посещаваше Уекслърови доста отдавна. Според достигналата до Натан информация Винс живееше от дивидентите, които му носеха акциите в предприятие за козметика, наследено от родителите му. Разведен от много години, той бе започнал отново да вярва в своите шансове спрямо Малори, откакто тя се премести в Сан Диего.
Натан презираше всичко онова, което Тайлър представляваше. Впрочем чувствата им бяха взаимни.
Въпреки това, когато Бони споменаваше името му, той внимаваше да не говори лошо за него, в случай че Малори действително вземеше решение да свърже живота си с този човек. Бони, която твърде зле преживя развода на родителите си, напоследък ставаше агресивна, когато някой мъж се приближеше до майка й. Тази склонност естествено се подклаждаше и от раздялата в семейството.
— Добре ли прекара вечерта? — попита я той.
— Знаеш, че не обичам Винс.
Абсолютно си права, моето момиче!
— Слушай, Бони, ако един ден мама пожелае да се омъжи отново, не бива да бъдеш тъжна.
— Защо?
— Мама има нужда от сигурност и може би някой като Винс би могъл да се погрижи за вас.
— Аз вече си имам мама и теб, за да се грижите за мен.
— Разбира се, но в живота човек никога не знае какво може да се случи.
В съзнанието му отново отекнаха думите на Гудрич. Ами ако всичко, което говореше този човек, бе вярно? Ами ако смъртта действително вече чука на портите му?
— И какво толкова може да се случи?
— Не знам.
— Винс не е мой баща.
— Разбира се, че не е, съкровище.
С цената на свръхчовешко усилие той в края на краищата успя да произнесе:
— Винс може би не е чак толкова лошо момче. Мама би могла наистина да бъде щастлива с него.
— Преди ти намираше, че е голям глупак!
— Не бъди груба, Бони! Тази дума не бива никога да я произнасяш.
— Ама ти му викаше тъй, когато говореше с мама за него!
— Вярно е, че не го обичам кой знае колко — видя се принуден да признае Натан. — Но може би се получава така, защото сме от различна среда. Нали знаеш, хората като Винс са родени със сребърна лъжичка в устата.
Бони остана твърде учудена от странната фраза:
— Сребърна лъжичка?…
— Така се казва, миличка. Това означава, че тяхното семейство винаги е било богато. Винс не е бил принуден да работи, за да плати образованието си.
Докато аз трябваше да мия коли и да се трепя в скапаните складове на Бруклин.
— Мама и Винс излизаха ли заедно, когато бяха млади?
— Говори по-тихо, съкровище, мама едва ли ще бъде много доволна, ако те чуе да говориш за тези работи.
Сякаш за да го успокои, тя промърмори:
— Не се притеснявай, аз съм в моята стая. Топля се до радиатора.
Представяше си я, сякаш бе до него, със своята памучна пижама и малките си крачета, обучи в чорапки „Хари Потър“. Обожаваше да споделя тайни с нея.
— Бяха излизали заедно само няколко пъти — призна Натан, — но не беше нещо сериозно.