Натан положи известно усилие, за да изобрази усмивка.
— Какъв е тогава вашият проблем, доктор Гудрич?
— Е, май имам няколко излишни килограма, но…
— Това съвсем не изисква услугите на адвокат по фирмени дела, ще се съгласите с мен, мисля.
— Абсолютно.
Този тип ме взема за малоумен.
Тежка тишина се възцари в кантората, въпреки че напрежението не бе чак толкова голямо. Натан не бе от хората, които лесно се впечатляваха. Професионалният му опит го бе изградил като много ловък специалист по преговорите и за който и да било опонент не бе никак лесно да го извади от равновесие.
Втренчи се право в своя събеседник. Къде бе виждал това широко и високо чело, тази могъща челюст, тези гъсти и почти сключени вежди? Нямаше никаква следа от враждебност в очите на Гудрич, но това не попречи на адвоката да се почувства заплашен.
— Искате ли нещо за пиене? — предложи той с тон, който трябваше да изглежда спокоен.
— На драго сърце! Чаша „Сан Пелегрино“, ако е възможно.
— Би трябвало да намерим нещо такова — увери го Натан, вдигайки слушалката, за да повика Аби.
Докато чакаше своята напитка, Гудрич бе станал от фотьойла и оглеждаше с любопитство рафтовете на библиотеката.
Точно така, карай, все едно че си вкъщи — помисли гневно Натан.
Като се върна на своето място, лекарят прецени внимателно масивното преспапие във формата на сребърен лебед, поставено върху бюрото пред него.
— Човек би могъл почти да убие някого с такъв предмет — произнесе той, претегляйки го на дланта си.
— Без никакво съмнение — допусна Натан с крива усмивка.
— Лебедите много често се споменават в древните келтски текстове — отбеляза Гудрич, като че ли говореше на себе си.
— Интересувате ли се от келтската култура?
— Семейството на майка ми произхожда от Ирландия.
— Семейството на жена ми също.
— Искате да кажете — на вашата бивша жена.
Натан застреля с поглед събеседника си.
— Ашли ми каза, че сте се били развели — обясни спокойно Гудрич, като се въртеше на своя удобен мек фотьойл.
Само това оставаше: да почнеш да разказваш за своя живот на този глупак.
— В келтските текстове — подхвана Гудрич — съществата от отвъдния свят, които проникват на земята, често пъти приемат облика на лебед.
— Много поетично, но дали не бихте могли да ми обясните това, което…
В този момент влезе Аби с поднос, върху който бе сложила бутилка и две големи чаши газирана вода.
Лекарят остави преспапието на мястото му и бавно изпи съдържанието на своята чаша, сякаш дегустираше всяка глътка от него като опитен ценител.
— Да не би да сте се наранил? — попита той, сочейки към една драскотина върху лявата ръка на адвоката.
Той повдигна рамене.
— Това пък е нищо и половина на квадрат: ожулих се на една ограда в парка, докато правех сутрешния си крос.
Гудрич остави чашата си и каза с професорски тон:
— Точно в момента, в който говорите, стотици клетки по вашата кожа са на път да се възстановят. Когато една клетка умира, друга се дели, за да я замести: това се нарича феномен на тъканната хомеостазия.
— Възхитен съм да го науча.
— В същото време много неврони във вашия мозък всеки ден са подложени на разрушение и откакто сте навършили двадесет години…
— Такава е, струва ми се, съдбата на всички човешки същества.
— Абсолютно вярно, това е постоянното равновесие между създаването и разрушението.
Този тип е смахнат.
— Защо ми казвате всичко това?
— Защото смъртта е навсякъде. Във всяко човешко същество, през всички етапи от неговия живот съществува напрежение между две противоположни сили: тази на живота и тази на смъртта.
Натан се надигна и посочи вратата на кантората.
— Ще ми позволите ли?
— Моля ви.
Той излезе от помещението и се запъти към едно незаето работно място в залата на секретарките. Влезе бързо в интернет и потърси електронните страници на болниците в Ню Йорк.
Човекът, който седеше в неговия офис, не беше измамник. Не ставаше дума нито за проповедник, нито за душевноболен, избягал от някоя лудница. Казваше се Гарет Гудрич, доктор по онкологична хирургия, преди интернист в Главната болница на Бостън, сега лекар в болницата на Стейтън Айлънд и началник на отделението за палиативно лечение в нея.