Носител на докторат по икономика на околната среда, тя преподаваше в университета, но откакто се бе преместила в старата къща на баба си в околностите на Сан Диего, бе изоставила тези занимания, за да се посвети изцяло на различни асоциации, чиято цел бе да подпомагат хората с най-неравностойно положение в обществото. Малори поддържаше от домашния си компютър интернет страницата на някаква неправителствена организация, а в същото време рисуваше акварели и майстореше малки мебели, които украсяваше с морски черупки и продаваше на туристите през лятото, когато прекарваше ваканцията си на Нантъкет. Нито парите, нито успехът са били някога каквато и да било мотивация за Малори. Тя обичаше да повтаря, че една разходка в гората или по плажа не струва и един долар. Натан не се съгласяваше изцяло с тези опростенчески разсъждения.
Много лесно, когато никога нищо не ти е липсвало!
Малори произлизаше от заможно и известно семейство. Баща й бе главен партньор в една от най-влиятелните юридически кантори в Бостън. Тя нямаше нужда от професионален успех, за да придобие високо социално положение, каквото притежаваше по наследство.
За миг Натан си припомни точното местоположение на всички бенки, пръснати по цялото й тяло. Сетне се насили да прогони този спомен и да отвори едно от делата, които си бе донесъл от службата. Включи преносимия си компютър, нахвърли необходимите бележки и продиктува няколко писма до Аби.
Най-сетне, към седем и половина, телефонът иззвъня и той можа да проведе така очаквания разговор.
— Здравей, татенце!
— Здравей, малка катеричке!
Бони му разказа с подробности как е минал денят й. Това се бе превърнало в неотменна част от всекидневните им разговори. Описа му тигрите и хипопотамите, които бе видяла при училищното посещение в зоологическата градина на „Балбоа парк“. Той я разпита как върви школото и как е завършил футболният мач, на който бе ходила предишния ден. По някакъв парадоксален начин Натан бе започнал да разговаря толкова много и за такива подробности с дъщеря си едва откакто бе заживяла на три хиляди километра от него.
Изведнъж в нейния глас се появиха нотки на тревога:
— Искам да те помоля за нещо.
— Всичко каквото пожелаеш, миличка.
— Страх ме е да се кача на самолета съвсем самичка. Искам да дойдеш да ме вземеш в събота.
— Глупости, Бони, ти вече си голямо момиче, нали.
Работата беше там, че имаше важна професионална среща тази събота: последните договорености между две фирми, върху които беше работил от няколко месеца насам. Всъщност именно той бе настоявал да бъде определена точно тази дата!
— Моля ти се, татенце, ела да ме вземеш!
Не бе трудно да усети как на другия край на линията сълзите напираха към гърлото на детето. Бони не бе капризно момиченце. Нейният отказ да се качи сама на самолета бе доказателство, че изпитва истински ужас. За нищо на света Натан не би искал да й причини мъка. Още по-малко точно в този момент.
— Добре, няма проблем, моето момиче. Ще бъда там. Обещавам.
Тя възвърна спокойствието си и двамата си поговориха още няколко минути. За да й подобри настроението и да я накара да се засмее, той й разказа някаква история и на няколко пъти си преправи гласа, имитирайки много сполучливо Мечо Пух, който иска своето гърненце с мед.
Обичам те, бебчо.
След като положи слушалката, той потъна за няколко минути в размишление върху последствията от отлагането на съботната среща. Разбира се, винаги можеше да намери решение, като изпрати някого да доведе дъщеря му от Калифорния. Но бързо изостави тази глупава идея. Това беше нещо, което Малори никога не би му простила. И после, бе обещал на Бони, че той ще дойде при нея. Не можеше и дума да става да я измами. Както и да е, би трябвало поне веднъж да намери изход.
Продиктува още няколко бележки на своя диктофон и в крайна сметка заспа на канапето, без да си свали обувките, нито да угаси лампите.
От съня го изтръгна резкият звън на интерфона. Беше Питър, пазачът, който го търсеше от своя пост в портиерната:
— Един човек ви търси, господине: доктор Гарет Гудрич.
Натан погледна часовника си: по дяволите, двадесет и един часът! Нямаше никакво намерение да бъде безпокоен чак вкъщи от този тип.
— Не го пускай да влиза, Питър, не познавам този господин.
— Не се правете на глупак! — провикна се Гудрич, който очевидно бе издърпал слушалката от ръцете на портиера. — Важно е!