Цончо Родев
И стана ден
От автора
Романът в ръцете на читателя е самостоятелен по характер, но като историческа последователност и проследяване на някои човешки съдби той е и трета, и заключителна част на трилогията, започната с книгите „Тътени“ (1980) и „Бурята“ (1986).
Както и първите книги от трилогията, също „И стана ден“ е роман, но един от онези исторически романи, в които почти всички събития и „действуващи лица“ са действителни и споменът за тях се пази в народната памет или в поизтритите прашни документи от епохата. Това се отнася не само за крупните исторически факти, които се знаят от всеки българин, ходил на училище, но и за повечето от второстепенните, наглед измислени от автора. Същото може да се каже и за героите: съществували са и „играят“ с истинските си имена преобладаващата част от тях — както оставилите трайна диря революционери, турски управници, учители, чорбаджии, обществени дейци и т.н., така и безизвестните скромни труженици от рода на абаджии, дребни търговци, слуги, занаятчии, овчари и пр.
И пак както в „Тътени“ и „Бурята“ за улеснение на онези читатели, които държат непременно да узнаят точната граница между истинското и измисленото от автора, в края са дадени обяснителни бележки (Приложение І); те уточняват фактите или препращат към изворовия, или научноизследователския материал. Добавен (Приложение 2) е и кратък речник на турските и по-малко познатите старинни думи в книгата.
Ц. Р.
Първа книга
Отново виделина над българско
Първа част
Когато се топят ледовете
Из пътната врата се подаде една висока фигура, облечена с палто и панталони, с морав фес и дълъг пискюл, който биеше чак на гърба му, а кундурите му скърцаха като вятърна мелница.
… днес всеки българин се вика да покаже на дело родолюбието си, защото се определя часът на свободата.
1.
След заключителното „амин“ на литургията Бяно Абаджи стори кръст — колкото набожен, толкова и привичен — и заедно с другите богомолци се отправи към изхода на храма „Свети Димитър“. Като се озова навън, той с нехайно движение нахлупи калпака върху бялата си глава, но когато да надене на джубето, се поразмисли. Този път пролетта бе настъпила необикновено рано; подир лютите студове на Голям Сечко сега — беше средата на февруари 1869 година — времето толкова рязко и изведнъж се промени, сякаш бяха обърнати не един, а наведнъж четири-пет листа от календара и без никакъв преход бе дошъл април, ако не дори и май.
Старият човек се озърна. Ако някой го следеше отстрана, можеше да помисли, че не толкова се оглежда, колкото души във въздуха. И всъщност нямаше Бог знае колко да сбърка — от многолетното си общуване с природата Бяно се бе научил да разпознава не само закономерностите, но също и прищевките и непостоянствата й. Откри ги той и в тази неделна утрин. Вярно, беше топло и южнякът, който за два-три дни бе помел пухкавите бели възглавници от покривите и навеяните преспи по сокаците, продължаваше да духа и да се разпорежда в Сливен, но наред с него се долавяше и един тънък повей от северозапад, а това беше повеят на още вкочанената от студ снага на Карандила и побелелите от сняг Сини камъни. Усети това Бяно Абаджи, промърмори си нещо като „Точно време за простиване“ и наметна джубето на широките си рамене.
Повторно се огледа. Вече не от стремеж да отгатне хитрините на природата, а от колебание кой път да хване. Защото не му се прибираше — от мисълта за смразяващата пустош на безлюдния си дом изпитваше някакво подобие на страх, — пък и не му се отиваше в метоха при другите общинари, още по-малко — в кафенето при разните безделници. И като се помая така, старецът остави краката му сами да го поведат напосоки.
Той полека и някак унесено извървя Унджийската1 чаршия, сетне и смълчания Туз пазар. Когато обаче беше до Ямболския хан2, една необикновена врява го извади от захласа и привлече вниманието му. Потърси с очи. Точно отсреща, където открай време едно паянтово мостче, прехвърлено през Куруча, свързваше същинския Сливен с Клуцохор, се бяха струпали петдесетина, че и повече люде, крещяха, ръкомахаха, блъскаха се и вдигаха шум до Бога. Бяно още не беше прекрачил от мястото си, когато неколцина се откъснаха от тълпата и с неясни викове на насърчение се затичаха надолу по течението на реката.
2
Ямболският хан се е намирал приблизително на мястото, където доскоро бе ресторант „Загорка“ в Сливен.