Законът за защита на държавата запрещава да се говори за революция (когато пишем това, не знаем дали не се запрещава и споменаването на тази страшна дума — революция). Но в такъв случай ще трябва да бъдат забранени (афоресани, конфискувани, изгорени) съчиненията на Ботева, който толкова години наред е бил хвален в нашите училища като „най-голям български поет“; портретът на когото стои във всички училища и държавни учреждения; трябва да бъдат изгонени от христоматиите неговите ярко революционни стихотворения „Борба“ и „Елегия“. Ще трябва да бъде изхвърлено от христоматиите и едно от най-хубавите стихотворения на „народния поет“ Иван Вазов — „Не се гаси туй, що гасне!“ — и мн., и мн. др.
Или — ако такова тълкование би значело до се доведе законът до абсурд — тогава нека говорим сериозно:
Има десетки поети във всемирната литература, които са възпявали с най-пламенни и дръзки слова революцията — бунта изобщо. Особено в ново време. Нека се спрем на двама от тях — най-големите. Верхарн, когото цялата френска критика признава за един от най-големите поети на френското слово и най-големия след Виктор Юго, когото цяла Белгия тачи като „национален поет“, и Маяковски, под влиянието на когото стои цялата днешна руска лирика.
В много свои поеми Верхарн възпява реболюцията; революцията като насилие. Маяковски — във всички. Законът за защита на държавата забранява внасянето и четенето на тия книги в България. А ние бихме желали да печатаме нещо от тия големи поети в „Пламък“. Защото чувстваме голямо изкуство, чувстваме нови лирически струни в техните революционни поеми. Маяковски, поетът на руската революция, поетът на милионно-развълнуваната улица, открива и внася във всемирната лирика нови тонове, каквито литературата не познава преди него; долавя и създава в поезията нещо ново: стихийния ритъм на безименната, раздвижена маса; създава нова поезия, ново изкуство: изкуство на динамика и ритъм. Това е едно ново завоевание в областта на литературата, една нова придобивка за човешката култура.
Но Законът за защита на държавата забранява подобни нови придобивки за човешката култура.
А ние бихме желали да печатаме стихове на Маяковски в „Пламък“. (Ползваме се от случая да поискаме разяснение по този въпрос от г. министър-председателя и министъра на народната просвета).
Примерът с Верхарн и Маяковски (впрочем преведени и печатани вече на български) показва културната реакционност на Закона за защита на държавата. Той спира развитието — развитието на живота и културата (и изкуството), — ограничава поривите на човешкия дух и възможностите на творческата мисъл; но тъкмо там той показва и своята слабост: защото не могат да се сложат граници на духа и предели на мисълта. „И свет во тме светится, и тма его не обять“ — учи благовестието Христово.