Лайза Клейпас
И тогава ти дойде
Глава 1
— Проклятие! Отива натам!
Поривът на вятъра отнесе думите към палубата и скандализира поканените на празненството.
Корабът се намираше закотвен по средата на Темза, а събитието бе в чест на крал Джордж. До този момент не бе кой знае какво празненство — скучно, макар и елегантно, тъй като присъстваше каймака на обществото. Новият плавателен съд на Негово Величество приличаше на плаващ дворец с разкошния брокат, първокласното дъбово дърво, кристалните полилеи, позлатените сфинксове и лъвове на всеки ъгъл. А и поканените бяха изпили достатъчно количество алкохол, за да поддържат тази лека еуфория, вместо истинска радост.
Вероятно биха могли и по-добре да си прекарват, ако не бе влошеното здраве на краля. Скорошната смърт на баща му и последвалата умора го накараха да изпадне в дълбока депресия, нещо нехарактерно за него. Ето защо Негово Величество се опитваше да се обгражда с хора, които да му донесат радост и забавление и да го избавят от чувството на самота. По същата причина бе настоял и за присъствието на госпожица Лили Лоусън на днешното събитие. Както предрече една млада апатична виконтеса, бе само въпрос на време въпросната особа да предизвика бъркотия. И се оказа права.
— Нека някой да я хване, по дяволите! — Гласът на Лили надвика пристъпите на смях. — Течението я отнася на далеч!
Няколко господа, въпреки протестите на дамите, се завтекоха към перилата. Там Лили се бе надвесила над водата и сочеше някакъв плуващ предмет.
— Любимата ми шапка — обясняваше тя в отговор на пороя въпроси и махаше с ръка. — Вятърът я отнесе! — После се обърна към тълпата обожатели и ги погледна с лукав поглед. — Кой ще се представи като истински кавалер и ще ми я върне?
Нарочно бе хвърлила шапката си. Сега гледаше господата, които въпреки съмненията си, че всичко е само стратегия, продължаваха да предлагат услугите си.
— Позволете на мен — крещеше един.
— Не — казваше друг, докато театрално се освобождаваше от шапката и палтото си. — Настоявам аз да имам привилегията.
Започнаха да се карат, тъй като и двамата бяха решени да задоволят желанията на дамата. Но точно този ден водите на реката бяха доста неспокойни и студени, за да рискуват да се разболеят от пневмония. А и къпането означаваше, че ще похабят един хубав костюм.
Лили наблюдаваше съперниците с усмивка. Продължаваха да жестикулират и да си разменят учтиви фрази. Ако някой от тях имаше намерение да върне малкото боне, досега щеше да го е сторил.
— Какъв театър — промърмори тя и втренчи поглед в дискутиращите.
Дори някой от тях да бе пратил по дяволите шапката й, щеше да спечели уважението й, тъй като малкото розово нещо не заслужаваше такова внимание. Но никой не посмя от страх да не я обиди. Ако беше тук Дерек Крейвън, би се засмял или би й хвърлил такъв поглед, че тя щеше да прихне като глупачка. Двамата с него изпитваха еднакво презрение към тези превзети парфюмирани сноби.
Лили въздъхна и погледна реката, която течеше мръсно сива под оловното небе. През пролетта водите на Темза бяха доста студени. Остави бризът да погали лицето й и притвори очи. Вятърът опъна за момент косите й, но после тъмните къдрици възвърнаха обичайния си обемен безпорядък. Замислено свали диадемата. Погледът й следваше блъскането на вълните в корпуса на кораба.
„Мамо…“ — прошепна едно гласче в главата й. Лили потрепери, без да може да го предотврати. Усети пухкави ръчички да обгръщат врата й, мека косичка да милва лицето й и тежестта на малко момиченце в скута си. Слънцето на Италия напичаше гърба й и крясъци на ято патици огласяваха малкото езеро. „Погледни, скъпа, — говореше нежно Лили. — Патиците идват да ни посетят.“ Момиченцето шаваше развълнувано. Пухкавата му ръчичка се вдигна и едно пръстче посочи към ятото. После тъмните очички погледнаха към нея и усмивката разкри две зъбчета. „Па“ — възкликна и Лили се засмя. „Патици, миличко, много красиви. Къде оставихме хляба, който донесохме за тях? Боже, май съм седнала отгоре му…“
Нов порив на вятъра отнесе тъй приятната картина. Лили остана със зачервени очи и болка в сърцето.
— О, Никол, — прошепна тя.
Вдиша дълбоко да се отърве от угнетението, но то отказваше да изчезне. Понякога го преодоляваше с няколко глътки вино или се развличаше с игра на карти, приказки, лов, но това бяха все временни облекчения. Искаше детето си.
„Малката ми… къде си? Ще те намеря. Не плачи, миличко. Мама идва.“ Обзе я отчаяние. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да се побърка.