— Добре, кажи ми тогава кой — предизвика го тя.
— Опитай с младия лорд Бентинк… Когато играе силно, баща му се оправя с дълговете му. — Заедно се качиха по величествените стълби, водещи към горния етаж.
— Дерек — каза внезапно Лили, — дойдох да те питам какво знаеш за един определен джентълмен.
— Кой?
— Графът на Уолвертън, лорд Александър Рейфорд.
— Гълъбчето, за когото е сгодена сестра ти.
— Да. До мен достигнаха някои неприятни слухове за характера му. Бих искала да узная мнението ти.
— Защо?
— Защото се страхувам, че ще е жесток съпруг за сестра ми. И все още имам време да променя нещо. Остават четири седмици до сватбата.
— Ти никога не си помръднала дори пръст за сестра си — каза той.
Лили го погледна с неодобрение.
— Това показва колко малко ме познаваш! Вярно е, че не си приличаме, но аз обожавам Пени. Тя е приятна, скромна, послушна… Все качества, достойни за възхищение у една жена.
— И се нуждае от помощта ти.
— Да, тя е сладка и невинна като агънце.
— А ти се роди с нокти и зъби — допълни той.
Тя повдигна брадичка.
— Ако щастието на сестра ми е заплашено, смятам за мой дълг да направя нещо.
— Светица, ето какво си ти.
— Разкажи ми сега всичко, което знаеш за Уолвертън. Знаеш всичко за всички. И без да премълчаваш, не смятам да върша глупости.
— Да, а адът ще замръзне. — Дерек се заливаше от смях, представяйки си новата лудория, в която щеше да се забърка.
Лили поправи произношението му.
— Днес не си се виждал с господин Хастингс, нали? Винаги познавам, когато не си имал урок.
Той я погледна с предупреждение.
Само тя знаеше, че работи с учител, за да премахне кокни диалекта и да омекоти дикцията си. Беше загубена кауза. След години на упорит труд бе успял да издигне говора си от нивото на рибар от Билингсгейт до… ами, до това на кочияш на наемни коли или търговец от Темпъл Бар. Слабо подобрение, което едва се усещаше.
— Бърка се с „х“-то — оплака й се веднъж учителят. — Ако внимава, успява да го произнася правилно, но винаги забравя. За него ще си остана господин Астингс, до последния дъх.
Лили му се усмихна съучастнически.
— Имате право, господин Хастингс. Но трябва да имате търпение. Ще ви изненада, когато най-малко го очаквате. Няма винаги да се препъва с това „х“.
— Няма слух — тъжно каза учителят.
Лили не искаше да спори. Знаеше, че Дерек никога няма да говори като джентълмен, но това не я интересуваше. Дори й харесваше начина му на говорене, една смесица от „б“ и „в“ и несъвършени съгласни, което й звучеше незнайно защо приятно.
Дерек я поведе към балкона със златни орнаменти, от който се наблюдаваше цялото помещение. Това бе любимото му място за разговори, тъй като едновременно можеше да контролира и движението по масите. Главата му никога не спираше да прави сложни сметки. Нямаше ни пени, ни карта, които да избягат от погледа му.
— Алекс Рейфорд — промърмори замислено. — Да, няколко пъти си е подавал носа тук. Не е гълъбче, мисля.
— Наистина ли? — Бе изненадана. — Не е гълъбче? Това в твоите уста звучи като комплимент.
— Рейфорд играе с главата си. Има си своите моменти, но никога не потъва. — Дерек се усмихна. — Дори и ти не можеш да го обереш.
Лили пренебрегна обидата.
— Толкова ли е богат, колкото се говори?
— Повече.
— Някакъв семеен скандал? Тайни, проблеми, минали случки, дългове? Има ли вид на студен и жесток?
Той се подпря на перилата и се загледа надолу към малкото си царство.
— Резервиран. Мълчалив. По-точно, такъв е от една-две години, когато жената, в която беше влюбен, му го начука.
— Начука? — прекъсна го Лили, полуусмихната, полуужасена. — Защо винаги трябва да си толкова вулгарен?
Той не обърна внимание на забележката.
— Госпожица Каролин Уитмор, Уитфийлд или нещо подобно. Казват, че си счупила врата по време на лов. Луда, бих казал аз.
Лили сърдито поправи изговора му за сетен път. Тя обожаваше язденето и лова, но дори и Дерек не одобряваше жените да практикуват такива опасни дейности.
— Яздя толкова добре, колкото който и да е мъж. Даже по-добре от повечето.
— Рискуваш да си счупиш врата — отговори небрежно той.
— Добре де. Не е възможно само това да знаеш за Уолвертън. Познавам те. Криеш нещо.
— Не. — Видя студенината в очите му, които блестяха предупредително. Още веднъж си каза, че Дерек, въпреки приятелството им, нямаше да й помогне, ако си търсеше проблеми. Гласът му изглеждаше странен и разтревожен. — Чуй ме, малко циганче. Остави всичко както е писано — сватбата, каквото и да е. Рейфорд не е жесток, но не е и света вода ненапита. Остави го. Вече имаш достатъчно проблеми. — Намръщи се и поправи произношението си.
Лили се замисли. Дерек имаше право, разбира се. Трябваше да пази силите си, да не мисли за друго, освен да се събере с Никол. Но по някаква причина загадката Уолвертън я тормозеше и нямаше да намери спокойствие, докато не я разреши. Помисли си за Пени, която никога не бе постъпвала лошо и не бе противоречила на родителите им. Нямаше си никого да й помогне. Припомни си и умоляващото лице на Закари. Дължеше му го. Въздъхна.
— Трябва да се запозная с Уолвертън и да извадя собствените си заключения — обяви решително.
— Тогава отиди на лова, организиран от Мидълтън тази седмица — каза Дерек, внимавайки за произношението си. Звучеше почти като джентълмен. — Най-вероятно той ще е там.