— Лейди Рейфорд, — каза и въздъхна театрално, — красотата ви е толкова ослепителна, че лунната светлина е излишна. Чувствам се поразен.
— Ще те поразя аз тебе — намеси се Алекс с намръщено лице и взе ръката й в своята.
Рос дари Лили със съблазнителната си усмивка.
— Няма ми доверие.
— Нито аз — промърмори тя.
Той направи гримаса като дълбоко наранен.
— Само искам да помоля за един валс, мадам. — Протестът му бе придружен с усмивка. — Никога не съм танцувал с ангел.
— Този танц е запазен за мен — каза мрачно Алекс и дръпна Лили.
— А какво ще кажете за следващия? — Рос тръгна след тях.
— Всичките са за мен — отговори Алекс през рамо.
Лили го предупреди през смях:
— Алекс, майка ми се опита да ме научи да танцувам с грация, но безуспешно. Казва, че стилът ми е като на галопиращ кон.
— Не може да е толкова лошо.
— Уверявам те, че е!
Той си помисли, че се шегува. Но после откри, че е вярно. По време на танца трябваше да впрегне всичките си умения, за да озапти устрема на своята съпруга и доста често се налагаше да й напомня кой води хорото.
— Следвай ме — й каза Алекс, опитвайки се да я насочва.
Лили, въпреки здравия захват на ръцете му, продължаваше да се движи в грешната посока.
— По-лесно ще ти бъде, ако ти ме следваш — предложи му лукаво.
Тогава той се наведе към ухото й да й припомни последната им любовна сцена. Този нетрадиционен съвет я накара да се засмее глупаво, но после го погледна в очите и се концентрира върху факта, че са заедно. Позволи му той да води, което се оказа лесна задача и най-накрая успяха да докарат нещо, което наподобяваше танц.
— Виж, справяме се чудесно! — възкликна Лили.
Алекс й отвърна с усмивка, като я видя толкова доволна и изненадана, и я покани на още валсове, което предизвика доста повдигнати вежди. Не бе модерно един съпруг да обожава така открито съпругата си, но на Алекс не му пукаше. Лили се забавляваше, като гледаше завистливите погледи на някои светски дами зад отворените ветрила заради вниманието му. Техните съпрузи им говореха небрежно и прекарваха нощите с любовниците си. Дори Пенелопе й обърна внимание колко я обсебва съпруга й и каза, че Закари не би търсил така настоятелно компанията й.
— За какво си говорите през цялото това време? — попита я по време на антракта на една пиеса в Дръри Лейн. — Какво толкова интересно му казваш?
Двете се намираха в един ъгъл на първия етаж. Преди Лили да успее да отговори, към тях се присъединиха лейди Елизабет Бъргли и госпожа Гуинет Доусън, млади и уважавани дами, които Лили бе започнала да смята за свои приятелки. Най-вече Елизабет с нейното чувство за хумор.
— Нетърпелива съм да чуя отговора — каза Елизабет и се засмя. — Всички се питаме какво да направим, за да задържим съпрузите си до себе си, като твоя. Скъпа, какви неща му говориш, та му се струват толкова забавни?
Лили сви рамене и погледна към Алекс. Намираше се в средата на залата, заобиколен от няколко приятели. Той й върна погледа и леко се усмихна. Тя отново насочи вниманието си към дамите.
— Говорим за всичко — обясни усмихната. — За билярд, пчелен восък, коне, политика. Винаги изказвам мнението си, дори и да знам, че няма да му хареса.
— Но нали не бива да говорим с мъжете за политика — каза Гуинет смаяна. — За това са им приятелите.
— Изглежда направих още една faux pas — обяви Лили през смях. — Край на политическите спорове.
— Лили, не се променяй — побърза да каже Елизабет. — Очевидно лорд Рейфорд те харесва такава, каквато си. Може би трябва да попитам съпруга си какво мисли за пчелния восък!
Лили усмихнато плъзна поглед по множеството, което изпълваше кулоарите. Внезапно застана нащрек при вида на едни черни като катран коси и познато лице. Неочаквана тръпка на отчаяние разтърси тялото й. Премигна и отново потърси въпросната личност, но не я откри. Усети топлината на нечия ръка.
— Лили? — питаше Пенелопе. — Нещо лошо ли се е случило?
Глава 12
Лили продължаваше да се взира в навалицата. Но успя да се съвземе и да изобрази усмивка на лицето си. Тръсна глава — не можеше да е Джузепе. През последните години постепенно бе загубил привилегията да се смесва с аристокрацията, въпреки синята си кръв.
— Не, Пени, няма нищо. Стори ми се, че видях познато лице.