Хвърли поглед на едно писмо, предназначено за управителя му, в което отменяше годишните вноски на наемателите си за сметка на дългосрочни договори върху земята, което би им спестило средства. Освен това даваше инструкции за построяването на нови обори и складове за негова сметка. Лили замислено остави писмото на мястото му и прекара пръст по хартията. Беше чувала за егоизма и алчността на богатите земевладелци и си даваше сметка, че чувството за чест и справедливост на съпруга й е странно изключение. После друго писмо привлече вниманието й и се зачете.
„… за новия ви наемател, трябва да знаете, че ще поема всички разходи на Поки до края на живота й. В случай, че се нуждае от специална диета, ще направя необходимото, за да не й липсва нищо. Не се съмнявам, че вие ще се грижите добре за животното, но ми се иска да го посещавам от време на време…“
Лили се усмихна, като си спомни първата сутрин на Поки в Рейфорд Парк. Хенри прекара часове наред пред клетката в градината, толкова унил, колкото облекчена бе прислугата.
— Необходимо ли е да я подаряваме? — попита момчето, когато Лили се присъедини към него в градината. — Поки не създава проблеми…
— Ще е много по-щастлива в новия си дом — отговори му тя. — Без вериги. Лорд Кингсли ни описа бърлогата, която е построил — прохладна и сенчеста, с малко поточе.
— Сигурен съм, че ще й хареса повече от клетката — каза Хенри, признавайки се за победен. Продължаваше да гали мечката по главата.
Изненада ги гласът на Алекс.
— Хенри, отдръпни се от клетката… бавно. Ако още веднъж те хвана тук, такъв шамар ще отнесеш, че ще ти се иска да се върнеш в Уестфилд.
Момчето прикри усмивката си и се подчини. Лили също щеше да се засмее. Доколкото знаеше, съпругът й никога не бе удрял малкото си братче.
— Изобщо не е опасна — изпръхтя Хенри. — Тя е много симпатично животно, Алекс.
— Това симпатично животно може да ти откъсне ръката.
— Дресирана е и освен това, е прекалено стара.
— Все пак е животно — настоя Алекс. — Малтретирано е от човека. И това, че е старо, няма значение. Някой ден ще разбереш, момче, че възрастта няма нищо общо с кротостта. Помисли за леля си Милдред, например.
— Но Лили дори я целува — запротестира момчето. — Видях я тази сутрин.
— Доносник — промърмори Лили, пронизвайки го с поглед. — Ще го запомня, Хенри. — Обърна се към Алекс с извинителна усмивка, но вече беше късно.
— Целувала си това проклето животно? — попита я и направи крачка към нея. — След като ти казах да не го доближаваш за нищо на света?
Поки повдигна глава към тях и издаде ръмжене, което повече наподобяваше стенание.
— Но, Алекс… — каза тя. — Стана ми мъчно за нея.
— След минута теб ще съжаляват.
Лили се усмихна широко при вида на сериозното му лице и направи движение наляво, за да избяга. Той я хвана с лекота, а тя започна да пищи и да се смее.
— Ще ти покажа какво става, когато не ми се подчиняват — изръмжа Алекс и я целуна пред Хенри.
При спомена за тази сцена Лили разбра какво е било чувството, разтърсило я тогава, чувството, което вземаше връх и не я напускаше.
— Господи, помогни ми — прошепна. — Обичам те, Алекс Рейфорд.
Приготви се грижливо за тазвечерното събитие: бала по случай шейсет и петгодишния юбилей на лейди Лайън. Бяха поканени шестстотин души. Много от тях щяха да дойдат от провинциалните си имения специално за случая. Лили знаеше, че ще е обект на внимателно оглеждане, затова избра новото произведение на Моник. Роклята бе скромна, но очарователна. Беше в бледорозово и имаше сложна бродерия, която отне почти два дни на помощничките на французойката. Полата завършваше с къс шлейф, който сякаш плуваше, когато Лили се движеше.
Алекс я очакваше в библиотеката, зает с документите си. Повдигна глава, когато тя влезе. Лили се усмихна и се завъртя в кръг, за да покаже тоалета си. Носеше гребенчета от злато и диаманти, които проблясваха между тъмните къдрици, а краката й бяха обути в златисти пантофки, чиито панделки стигаха до прасците й. Алекс с мъка се удържа да не стане и да погали стройната й фигура. Беше перфектна, разкошна, като направена от порцелан.
Лили се приближи и се наведе съблазнително.
— Добре ли изглеждам?
— Много добре — отговори и той и постави лека целувка на челото й. Всичко друго би го накарало да изгуби контрол.
Балът се провеждаше в лондонското имение на семейство Лайън. Къщата бе построена върху останки от средновековен замък и се виждаха различни разширения, правени през вековете. За случая бе празнично осветена и украсена със свежи цветя и скъпи допълнения от кристал, коприна и злато. Мелодиите, изпълнявани от големия оркестър в салона за танци, изпълваха всички кътчета на имението.