— Не и тук — каза му тя през зъби. — Нито сега.
— Ти ме накара да дойда тук — обвини я студено и посочи балната зала. — Затова ще ме представиш и ще ми бъдеш… — Потърси точната дума.
— Покровителка? — попита тя невярващо. — Боже мой! — Постави ръка на устата си. Трябваше да запази самообладание, защото хората ги гледаха. — Къде е дъщеря ми, лудо копеле?
Джузепе поклати глава.
— Лили, от сега нататък ще се наложи да направиш доста неща за мен. После ще си получиш Николета.
Тя се задави от истеричния си смях.
— Вече двайсет и четири месеца чувам същото. — Невъзможно й бе да не повишава тон. — Писна ми вече.
Той й изсъска да запази спокойствие и я хвана за ръката, за да я предупреди, че някой се приближава.
— Това да не е Рейфорд? — попита.
Лили погледна през рамо и почувства внезапна болка в стомаха си. Беше Рос, на чието лице се четеше любопитство.
— Не, братовчед му. — Обърна се да го поздрави с измъчена усмивка.
— Лейди Рейфорд, майка ми ме изпрати да ви попитам за тайнствения посетител. — Погледна и двамата.
— Това е един приятел от Италия — бързо отговори Лили, макар че се чувстваше унизително. — Лорд Лайън, позволете ми да ви представя граф Джузепе Гаваци, току-що пристигнал в Лондон.
— Приятно ми е да ви видя сред нас — отговори Рос с такава нотка на ласкателство, че граничеше с обида.
Джузепе не се побираше в себе си от гордост.
— Надявам се познанството ни да е полезно и за двамата, лорд Лайън.
— Разбира се — отвърна Рос с царствения тон на майка си. Обърна се към Лили. — Добре ли се чувствате, милейди?
— Чудесно.
Той я погледна с лека усмивка.
— Лейди Рейфорд, мислила ли сте някога да се отдадете на сцената? — И се отдалечи, без да дочака отговора.
Лили изруга под нос.
— Ще каже на съпруга ми. Върви си, Джузепе! И престани с този фарс веднъж завинаги! Няма да измамиш никого с парцалите, които носиш.
Това страшно го ядоса, разбра Лили по злобния блясък в очите му.
— Мисля да поостана, cara.
Няколко новодошли я извикаха. Тя им махна с ръка и извинително се усмихна. После спокойно каза на Джузепе:
— Тук наблизо трябва да има някаква закътана стая. Ела, преди съпругът ми да ни намери.
С чаша уиски в ръка, Рос стоеше заедно с Алекс и още няколко господа в залата за пушене. Говореха за военна тактика, като поставяха различни предмети върху масата, за да илюстрират аргументите си.
— Ако частите се разположат тук… — говореше един, поставяйки в ъгъла кутия за енфие, чифт очила и малка порцеланова фигурка.
Алекс го прекъсна с усмивка:
— Не, по-лесно е да се разделят и да застанат тук… и тук… — Постави кутията и фигурката така, че врагът, в лицето на една ваза, да се окаже заобиколен. — Така. По този начин на вазата не й остава никаква възможност.
— Забравихте за ножиците и чашата — каза друг. — Намират се в чудесна позиция, за да атакуват отзад.
— Не, не… — започна Алекс, но Рос го прекъсна и го отведе настрана.
— Стратегията ти е интересна — каза сухо. — Но има един дефект, братовчеде. Винаги трябва да си оставяш път за отстъпление.
Алекс хвърли преценяващ поглед към масата.
— Да не бях местил кутията за енфие, така ли?
— Нямам предвид проклетата кутия, нито въображаемите битки. — Рос понижи глас. — Говоря за съпругата ти.
Изражението на Алекс се втвърди, а очите му се превърнаха в лед. Извади пурата от устата си и я смачка в един сребърен пепелник.
— Давай — подкани възпитано. — Но си мери приказките, Рос.
— Казах ти, че непокорната Лили не е от жените, които ще останат завинаги с един мъж. Алекс, беше грешка да се ожениш за нея. Ще те подлуди. И е започнала вече.
Братовчед му го наблюдаваше ядосан. Мислеше да му забие един, задето приказваше така за Лили. Но преди това трябваше да открие какво става. Вероятно се е забъркала в проблеми.
— Къде е?
— Трудно е да се каже — отговори Рос и сви рамене. — Навярно в някой ъгъл, където се наслаждава на целувките на своя италианец, представящ се за граф. Мисля, че се казва Гаваци. Познаваш ли го? Не вярвам. — Самоувереността на Рос започна да се разклаща при вида на тъмния поглед на Алекс, който приличаше на самия дявол.
Без да каже нито дума, Алекс се обърна и бързо излезе. Рос се облегна на стената и за сетен път си напомни, че може да постигне всичко, което си науми, стига да има достатъчно търпение.