— Никол — каза Алекс със странна нотка в гласа.
— Откъде знаеш? — попита тя изненадано.
— Говореше насън.
— Ясно. — Усмихна се горчиво, а сълзите продължаваха да се стичат по страните й. — Изглежда не спирам, дори и насън.
— Продължавай.
Лили изтри лицето си с ръкав и се опита гласът й да звучи по-сигурен.
— Живях две години в Италия в компанията на Никол и леля Сали. Никой не знаеше за дъщеря ми, освен Джузепе. Мислех, че има право да знае, че ще прояви интерес към нея. Естествено, изобщо не му пукаше. Никога не дойде да ни види. Леля Сали почина и останах сама с Никол. Един ден се върнах от пазара и… — Гласът й трепереше. — Тя беше изчезнала. Джузепе я отвел. Знаех, че е той, защото после ми донесе рокличката, която носеше в онзи ден. Криеше я и не искаше да ми я върне. Искаше пари. Никога не бяха достатъчно… Не ми разрешаваше да я видя. От полицията не можаха нищо да направят. Джузепе бе намесен в някои нелегални дейности и бе принуден да напусне Италия, за да не го съдят. Каза ми, че с Никол идват в Лондон и аз ги последвах. Наех частен детектив, за да открие скривалището им. Единственото, което откри, е, че Джузепе е станал член на международна криминална организация.
— Дерек Крейвън знае — каза Алекс.
— Да. Искаше да ми помогне, но бе невъзможно. Опитах какво ли не. Направих всичко, което искаше Джузепе, но иска още и още. Всяка нощ се питам дали Никол е добре, дали не плаче, дали ме помни. — Гърлото й се стегна. Гласът й беше само шепот. — Онази нощ в Ковънт Гардън Джузепе ми я показа… сигурна съм, че беше тя… Но не ми разреши да я докосна, нито да говоря с нея… Не мисля, че ще ме познае.
Имаше чувството, че ще се разпадне при най-малкия контакт. Искаше да остане сама. Никога в живота си не бе била толкова беззащитна. Когато превъзмогна парализата си и се опита да избяга, две силни ръце хванаха раменете й. Започна да се тресе от разкъсващи ридания. Алекс я обърна и я приюти върху широката си гръд.
Горещите й сълзи мокреха ризата му. Вкопчи се в него в търсене на единственото сигурно пристанище, което познаваше. И той не смяташе да я пусне.
— Всичко ще бъде наред, скъпа, — прошепна й в ухото и погали тъмните къдрици. — Вече не си сама.
Тя искаше да преглътне звуците на агония, които раздираха гърлото й, но конвулсивният плач не спираше.
— Спокойно — утешаваше я Алекс, като не преставаше да гали треперещото й тяло. — Сега разбирам. Разбирам всичко. — Очите му пареха. С радост би дал живота си, за да й спести това страдание. Целуна косата й, влажното лице. Продължи да я прегръща с цялата защитна сила, която притежаваше, желаейки да може да поеме болката й в себе си. Бавно риданията й започнаха да стихват. — Ще открием какво е станало с нея — увери я Алекс. — Ще я върнем, каквото и да струва. Кълна се.
— Би трябвало да ме мразиш — каза Лили накъсано. — Да ме напуснеш…
— Мълчи. Толкова ниско мнение ли имаш за мен? Проклятие! — Притисна устни в косата й. — Изобщо не ме познаваш. Мислеше, че няма да ти помогна? Че ще те изоставя, когато науча?
— Да — прошепна тя.
— По дяволите!
Почти се задави от гняв и любов. Накара я да вдигне глава. Отчаянието в погледа й накара сърцето му да се свие.
Алекс повика един от слугите да им покаже как дискретно да се измъкнат от къщата, без да ги видят останалите гости. Нареди му да съобщи на лейди Лайън, че Лили е получила страшно главоболие и затова е трябвало спешно да напуснат бала. Тя се чувстваше толкова отпаднала, че се опираше на него по пътя към изхода. Той я взе на ръце, за да я качи в каретата, без да дава обяснения на изненаданите лакеи.
По обратния път към къщи Алекс трябваше да се бори с куп мисли и чувства, които го разтърсваха. Преживяното от Лили го убиваше. Бе избрала да оцелее сама, бе изградила защитните си сили без чужда помощ, в продължение на години… Не беше сигурен, че ще успее да й върне Никол, въпреки че бе готов да обърне небето и земята, за да я намери. Чувстваше се изпълнен с яд — към Лили, към Дерек, към безполезните детективи, към онова италианско копеле, а и към себе си.