— Не. — Видя студенината в очите му, които блестяха предупредително. Още веднъж си каза, че Дерек, въпреки приятелството им, нямаше да й помогне, ако си търсеше проблеми. Гласът му изглеждаше странен и разтревожен. — Чуй ме, малко циганче. Остави всичко както е писано — сватбата, каквото и да е. Рейфорд не е жесток, но не е и света вода ненапита. Остави го. Вече имаш достатъчно проблеми. — Намръщи се и поправи произношението си.
Лили се замисли. Дерек имаше право, разбира се. Трябваше да пази силите си, да не мисли за друго, освен да се събере с Никол. Но по някаква причина загадката Уолвертън я тормозеше и нямаше да намери спокойствие, докато не я разреши. Помисли си за Пени, която никога не бе постъпвала лошо и не бе противоречила на родителите им. Нямаше си никого да й помогне. Припомни си и умоляващото лице на Закари. Дължеше му го. Въздъхна.
— Трябва да се запозная с Уолвертън и да извадя собствените си заключения — обяви решително.
— Тогава отиди на лова, организиран от Мидълтън тази седмица — каза Дерек, внимавайки за произношението си. Звучеше почти като джентълмен. — Най-вероятно той ще е там.
Алекс изчакваше пред конюшните заедно с останалите да оседлаят конете им. Атмосферата бе превъзбудена, всички участници знаеха, че днешният ден ще е изключителен. Състезанието на Мидълтън беше много известно, както поради качеството си, така и заради наградата (над три хиляди либри).
Повдигна глава, присви устни с нетърпение и погледна към сияйното небе. Според програмата състезанието трябваше да започне точно в шест. Но сигурно ще закъснеят. Повече от половината участници още не разполагаха с конете си. Помисли си, че е по-добре да поговори с някого.
Имаше много познати тук, а и няколко приятели от училище. Но всъщност нямаше желание да бъбри с никого. Искаше да язди, да се концентрира върху преследването, докато се изтощи дотолкова, че да не може да мисли или да чувства нещо.
Огледа се наоколо. Студена мъгла се стелеше върху пожълтялата трева и придаваше на гората сиви и зеленикави тонове. Близките храсти бяха отрупани със златисти цветове и остри бодли. Изведнъж в съзнанието му проблесна споменът за друг лов…
— Не, Каро, няма да участваш…
Годеницата му, Каролин Уитмор, се засмя и му намигна. Беше очарователна девойка, с прасковена кожа, искрящи бадемови очи и черна коса.
— Скъпи, не смяташ да ме лишиш от това удоволствие, нали? Няма никаква опасност. Аз съм превъзходна ездачка, като по учебник, както казвате вие, англичаните.
— Не знаеш какво е да прескачаш препятствия с толкова хора наоколо. Често стават сблъсъци, конете се препъват, можеш да паднеш…
— Ще яздя много внимателно. Мислиш ли, че ще прескачам на сляпо? Знаеш, скъпи, че здравият разум е сред отличителните ми черти. Освен това, когато си наумя нещо, не можеш да ме разубедиш. — Каролин въздъхна драматично. — Защо го правиш толкова трудно?
— Защото те обичам.
— Тогава не ме обичай. Поне до утре сутринта…
Алекс тръсна глава, за да отдалечи спомените. Боже, винаги ли ще бъде така? От две години бе мъртва, а кошмарите продължаваха да го измъчват.
Миналото го обгръщаше като невидими пипала. След няколко неуспешни опита си даде сметка, че никога няма да се освободи от Каролин. Съществуваха и други като нея, със същия темперамент, страст и красота, но не искаше и да чуе за жени. Веднъж тя му каза, че никоя не може да го обича достатъчно. Бе прекарал твърде много години без обич.
Майка му бе умряла при раждане, когато Алекс бе още малко момченце. А година след нея почина и дукът. Говореше се, че се е самоубил, оставяйки след себе си двама сина и куп отговорности. На осемнадесет години Алекс бе натоварен с бизнес делата, арендаторите, земите, къщите и фамилията. Имаше собственост в Хиърфордшайър, стотици декари обработваеми земи, богати на сьомга реки и друга ферма в Бъкингамшайър.
Алекс положи и огромни усилия за отглеждането и образованието на по-малкия си брат Хенри, отлагайки собствените си нужди. Когато най-накрая откри подходящата жена, дълго потисканите чувства се отприщиха и го победиха. Загубата на Каролин почти го довърши, толкова голяма бе болката. Обеща си, че никога повече няма да се остави в плен на любовта.
Тъкмо по тази причина поиска ръката на Пенелопе Лоусън, скромна блондинка, типичната възпитана британска госпожица. Бе привлякла вниманието му с приятните си обноски по време на няколко бала на лондонската аристокрация. Трябваше да се ожени и да остави наследници. Пенелопе отговаряше на условията и по нищо не приличаше на Каролин.