— Умолявам ви да намерите моята Никол — каза. — Господин Нокс, обещавам ви солидно възнаграждение, ако успеете. — Подчерта думата „солидно“ и той несъзнателно облиза устни.
— Този път няма да ви разочаровам. Ще подновя разследването си още днес, лейди Рейфорд.
— Моля ви, бъдете дискретен, когато ми предавате новините. Съпругът ми… Всичко трябва да остане в тайна.
— Естествено — увери я Нокс.
Нагласи шапката си, пожела й приятен ден и слезе от каретата. Отдалечи се с решителната походка на някой, който има една-едничка идея в главата си.
Безпомощното изражение на Лили се изпари. Погледна го студено през прозорчето.
— Да гориш в ада, кучи сине, — промърмори. — Вземи и Джузепе със себе си.
След като предаде в подробности разговора си с Нокс на Алекс и сър Натан и те обсъдиха всички възможности, оставаше само да чакат. Хенри бе отишъл с учителя си в Британския музей да изучават керамиката на древните гърци. Слугите нямаха идея какво става, но всички изглеждаха унили, като че ли предчувстваха напрежението на господарите си. Лили би се радвала на една освежителна езда, но се страхуваше да напусне имението, да не би в нейно отсъствие да се случи нещо. Отчаяно търсеше нещо, с което да запълни времето си и затова се опита да бродира, но постоянно си бодеше пръста и ръкоделието й се изцапа с кръв. Не разбираше как Алекс може да остане спокоен и да се занимава с книжата си в библиотеката, както всеки ден.
Тя пиеше чаша след чаша чай, блуждаеше из всекидневната, четеше и разбъркваше безцелно карти. Успя да хапне нещо на вечеря, само защото той я подтикваше с иронични коментари, подчертавайки, че няма да е в помощ на никого, ако умре от глад.
Седна в края на едно от канапетата в салона, тъй като самотата на спалнята й се струваше непоносима, и се заслуша в гласа на Алекс, който четеше на глас книга със стихове. Помисли си, че нарочно е избрал най-скучната поезия. Клепачите й натежаха. Дълбокият мъжки глас, тиктакането на часовника, виното, което бе изпила на вечеря, помагаха за това. Настани се по-удобно между възглавниците и се остави в плен на съня.
Без да знае дали са минали само минути или часове, чу гласа на Алекс и усети ръката му на рамото си.
— Лили, скъпа, събуди се.
— Хмм? — Разтърка очи и промърмори замаяно: — Алекс, какво…?
— Новини от Натан — каза той, докато се опитваше да й обуе обувките. — Хората му, които следят Нокс, са го проследили до квартала Сейнт Джилс. Натан и една дузина полицаи са обкръжили района. Трябва веднага да отидем.
— Сейнт Джилс — повтори Лили, вече напълно събудена.
Ставаше дума за най-опасния квартал на Лондон, свърталище на крадци, познат като „свещената земя“. Дори и полицаите не се осмеляваха да прекрачат границата, определена от улиците „Грейт Ръсел“ и „Сейнт Джилс“. Знаеха, че това е своеобразна крепост за престъпниците, място, където крадците и убийците криеха плячката си и можеха да се измъкнат по тъмната мрежа от дворове, тесни улички и къщи с по няколко изхода.
— В съобщението споменаваше ли се нещо за Никол?
— Не.
Алекс я наметна с едно тъмно палто и я поведе към очакващата ги карета. Лили видя половин дузина въоръжени мъже. Съпругът й не се шегуваше по въпроса за сигурността.
Конете препускаха бързо. Двама от мъжете яздеха отпред, за да разчистват пътя от пешеходци и други карети. Лили стискаше ръце в скута си и се опитваше да запази спокойствие, но усещаше паническия си пулс. Улиците станаха по-запуснати и мръсни, а къщите бяха скупчени толкова нагъсто, че едва влизаше въздух и светлина между тях. Хората имаха умърлушен вид и една призрачна бледност, включително и децата. Лили сбърчи нос. После видя самотната кула във форма на спирала на църквата Сейнт Джилс, която първоначално е била параклис в болница за прокажени през Средновековието.
Каретата спря пред една полуразрушена странноприемница. Алекс слезе и размени няколко думи с един от охраната и с кочияша, давайки им инструкции да не изпускат от поглед съпругата му. При първия признак на опасност, трябваше незабавно да изчезнат с каретата.
— Не! — възкликна Лили и понечи да слезе. Алекс задържа вратата. — Искам да дойда с теб! — Кръвта й закипя от гняв. — Да не си посмял да ме оставиш тук!
— Лили, — каза й той студено. — Ще те взема след малко. Първо искам да се уверя, че няма опасност. Ценя те повече от живота си.
— Пълно е с полицаи — посочи тя. — В този момент няма по-сигурно място в Лондон от това! Освен това търсим дъщеря ми!