— Знам. — Изруга през зъби. — По дяволите, Лили, нямам идея какво ще намерим там вътре. Не искам да видиш нещо, което ще те нарани.
Тя го погледна настоятелно и отговори, без да повишава тон:
— Заедно ще се справим. Не ме предпазвай, Алекс. Единствено искам да съм до теб.
Той остана за миг неподвижен. После постави ръка около нея и й помогна да слезе. Тя хвана ръката му и така влязоха в бордея. Вратата бе разбита и лежеше на пода. Двама полицаи поздравиха графа, поднасяйки му почитанията си. Единият погледна с опасение към Лили и каза, че вътре има убити и може би тя ще предпочете да не влиза.
— Не се притеснявайте за нея — отговори му Алекс и продължиха.
Атмосферата бе зловонна и задушлива. Изкачиха няколко полуразрушени стъпала, които водеха към тясна зала, пълна с боклуци. По стените имаше нашествие на всякакви насекоми. Преминаха покрай стая, от която се носеше смрад на умряла херинга и влязоха в малка зала с няколко маси и разпръснати кутии по пода. На прозорците имаше слама вместо стъкла. Алекс усещаше как ръката на Лили стиска все по-силно неговата.
Приближиха се към едно по-голямо помещение, където няколко полицаи разпитваха няколко заподозрени с ужасен вид. Други лиъри извеждаха мрънкащи деца от тъмните ъгли на сградата. Натан надзираваше всичко това и даваше заповеди със спокоен глас. Алекс видя на пода телата на трима зле облечени мъже, убити по време на престрелката при нахлуването. Чу задавения вик на Лили и ги разгледа по-внимателно, после с върха на ботуша си обърна по гръб единия и срещна безжизнените очи на Джузепе. Лили отстъпи назад и прошепна името му. Алекс огледа покритото с кръв тяло със завидно самообладание.
— Рани от нож — посочи и веднага я издърпа към центъра на помещението.
Натан се приближи към тях.
— Милорд, — каза, сочейки телата зад гърба си, — планът се оказа успешен до известна степен. На мръкване Нокс се насочил насам. Благодарение на Клайбхорн, специалист в проследяването из тези райони, успяхме да го последваме по покриви, дворове и мазета. Когато пристигнаха подкрепленията, Нокс бе приключил с Гаваци. Страхувал се е да не го издаде. Призна, че после е смятал да върне момиченцето на лейди Рейфорд и да вземе наградата.
Натан посочи единия ъгъл, където седеше намръщения Нокс заедно с още четирима членове на бандата. Мъжът погледна към Лили с омраза, но тя не си даде сметка, тъй като не откъсваше очи от половината дузина деца, които се намираха в стаята.
— И тези деца? — попита Алекс.
— Всичките са от богати семейства, според Нокс — отговори Натан. — Ще ги върнем на родителите им, без да искаме пари в замяна, тъй като в престъплението има замесен наш служител. — Хвърли презрителен поглед към Нокс. — Всички се срамуваме от него.
Лили продължаваше да гледа към децата. Почти всички бяха руси и сладки и страхливо се притискаха в полицаите, които ги утешаваха. Групичката й късаше сърцето.
— Няма я — каза бледа и уплашена. — Това ли са всички деца? — обърна се към сър Натан.
— Да — отговори той. — Сигурна ли сте, че дъщеря ви не е между тях?
Тя трескаво поклати глава.
— Никол е с тъмна коса — каза отчаяно — и… и е по-малка. Само на четири годинки е. Трябва да е тук. Може би в някоя друга стая. Предполагам, че се е уплашила и се е скрила. Алекс, помогни ми да я намеря…
— Лили. — Той постави ръка на врата й, опитвайки се да я успокои.
Проследи погледа му. В този момент широкият гръб на минаващ полицай затъмни полезрението й, но после различи една фигурка в тъмния ъгъл. Сърцето й спря. Момиченцето бе малко перфектно копие на майка си. Големите тъмни очи изпъкваха на лицето й. Прегръщаше купчина омотани парцали, които за нея вероятно представляваха кукла. Изправена сред сенките, сънено наблюдаваше мъжете наоколо. Никой не я забелязваше, понеже стоеше тихо като мишка.
— Никол. — Лили се задъха. — О, Боже!
Направи крачка напред, но малката отстъпи и се сви, наблюдавайки я предпазливо. Лили несръчно триеше сълзите, които се стичаха по страните й.
— Ти си моето момиченце. Моята Никол. — Клекна пред детето. — Тук съм — каза й на италиански с треперещ глас. — Много дълго чаках да те прегърна. Помниш ли ме? Аз съм мама.
Момиченцето гледаше недоверчиво и накрая каза с тънко гласче:
— Мамо?
— Да, да… — изхлипа Лили и я притисна силно в обятията си. — О, Никол… толкова съм щастлива… — Галеше тъмните коси и крехкото телце. Никол почиваше кротко в ръцете й. Чу собствения си глас, накъсан и неузнаваем: — Всичко свърши. Най-накрая свърши.