Ще споделя леглото му, ще отгледа децата му, ще остареят заедно в мир и спокойствие. Нямаше да стане част от него. Кафявите й очи не излъчваха жизненост, коментарите й бяха обикновени, нищо не заплашваше сърцето му. Никога нямаше да спори или да му противоречи. Дистанцираната любезност, която съществуваше между тях, изглежда, устройваше и двамата.
Изведнъж мислите на Алекс бяха нарушени от образа на една жена, която яздеше красив бял кон редом с другите участници. Веднага отклони поглед, но картината остана запечатана в главата му. Без да иска смръщи вежди.
Екзотична, привлекателна, с мъжки маниери, сякаш излязла от нищото. С изключение на издаващия бюст, приличаше на момче. Косата й бе къса, тъмна и къдрава, прибрана назад с лента, за да не пада на лицето й. Без да може да повярва, Алекс я наблюдаваше как е обкрачила седлото, по мъжки, а изпод роклята й се подаваха панталони. С цвят на малина, за Бога! И въпреки всичко това, никой не изглеждаше изненадан. Почти всички мъже я познаваха и й подхвърляха разни коментари, от зачервения лорд Ярбъро до киселия лорд Харингтън. Алекс гледаше със зяпнала уста как амазонката с малиновите панталони наближава мястото, където щяха да пуснат лисиците. Имаше нещо в нея, което му се струваше познато.
Лили с усилие задържа доволната си усмивка, като видя, че Уолвертън не откъсва очи от нея.
— Милорд, — каза на Честър Харингтън, едър и възрастен господин, многогодишен неин обожател, — кой е онзи господин, който така нахално ме гледа?
— Защо? Това е графа на Уолвертън — отговори Харингтън. — Лорд Рейфорд. Мислех, че вече се познавате, след като скоро ще сключи брак със сестра ви.
Лили поклати глава и се усмихна.
— Не, негова милост и аз се движим в различни кръгове. Кажете ми, наистина ли е толкова груб, колкото изглежда?
Харингтън се разсмя.
— Желаете ли да ви го представя и лично да си създадете мнение?
— Благодаря, но смятам сама да се представя. — И без да дочака отговора, насочи коня си към Уолвертън. Докато се приближаваше, в стомаха й се появи някакво странно усещане. Погледна го в лицето и го позна на мига. — Боже мой! — каза и спря коня си пред него. — Това сте вие.
Получи поглед, по-остър и от меч.
— Празненството на кораба — измърмори той. — Вие скочихте през борда.
— А вие ме гледахте с неодобрение. — Лили му се усмихна. — Проявих се като глупачка — призна искрено. — Бях малко замаяна. Макар че за вас едва ли е основателна причина.
— Какво искате? — От гласа му я полазиха тръпки по гърба. Нисък, глух, звучеше като ръмжене.
— Какво искам? — тихо се засмя. — Право в целта, а? Директността е едно от качествата, които ценя у мъжете.
— Нямаше да ме доближите, ако не искахте нещо.
— Имате право. Знаете ли коя съм, милорд?
— Не.
— Госпожица Лили Лоусън. Сестрата на годеницата ви.
Алекс щателно я огледа, успявайки да прикрие изненадата си. Изглеждаше невъзможно това същество да е сестра на Пенелопе. Едната — толкова приятна и с вид на ангел, а другата — тъмна и провокативна… Но съществуваше и известна прилика. Имаха еднакви кафяви очи и особено сладка извивка на устните. Опита се да си припомни какво му е разказвала Пенелопе за по-голямата си сестра. Предпочитаха да не говорят за нея. Единствено бяха споменали, че Лили (или Вилхемина, както я наричаше майка й) е „малко полудяла“, след като двадесетгодишна са я изоставили пред олтара.
Заминала за чужбина с леля вдовица като придружителка, където се впуснала в безразборен живот. Тази история не бе предизвикала интерес у Алекс, но сега му се искаше да е слушал по-внимателно.
— Семейството ми разказвало ли ви е нещо за мен? — попита тя.
— Описват ви като ексцентричка.
— Питам се дали изобщо знаят, че съм жива. — Наведе се да добави съзаклятнически — Имам много лоша репутация, доста усилия ми костваше да я постигна. Семейство Лоусън не ме гледат с добро око. Както казват самите те, никой не избира роднините си. Твърде късно е да ме изтрият от семейната библия.
Погледна го в очите и спря да говори. Само Бог знаеше какво се крие зад този сребрист поглед. Очевидно нямаше да е благосклонен към нея, нито да си играе на непознати пред обществото. Запита се дали откритият подход е най-добрия да се изправи срещу него.
— Уолвертън — каза рязко, — искам да поговорим за сестра ми.