— Господи! — Лили се намръщи. — За нищо на света не ми трябва мъж. На ловните събирания и в игралните домове могат да бъдат много забавни, но извън тях са вредни. Мъжете са изискващи и скъперници. Не мога да понеса да съм подчинена на някого или да бъда третирана като дете, а не като жена със собствено мнение.
— Мъжете са от полза, когато искаш да имаш семейство. — И на Пенелопе, както и на другите девойки от нейната социална класа, й бе втълпено, че основната цел на всяка жена е отглеждането на деца.
Думите й предизвикаха у Лили тревога и болка.
— Да — каза с горчивина. — Истината е, че са особено полезни при правенето на деца.
— Не искаш завинаги да останеш сама, нали?
— По-добре това, отколкото да позволя на някой мъж да ме хване в лапите си! — Осъзна остротата в гласа си, когато видя слисаното лице на сестра си. Усмихна й се и се наведе да вземе един шал, оставен на стола. — Ще ми го дадеш ли назаем? Мисля да се поразходя. Тук стана малко напрегнато.
— Но, Лили…
— Ще продължим по-късно. Обещавам. Ще се видим на вечеря, миличка.
Забързано излезе, прекоси коридора с големи крачки и слезе по стълбите, без да се замисля накъде отива. Крачеше, вглъбена в мислите си, сляпа за красотата наоколо. В последно време не се владееше много добре и не мереше достатъчно думите си. Поскита из главния салон, докато откри една галерия, дълга около трийсет метра, в която светлината идваше от редица остъклени врати. Оттам се виждаше една добре поддържана градина, с окосена трева и виещи се алеи между храстите. В момента имаше нужда точно от разходка. Метна шала на раменете си и излезе навън, вдишвайки с удоволствие студения въздух.
Градината бе пищна и величествена, разделена на зони от редици подрязани храсти. Имаше и малко ручейче, което завършваше в овално езерце, пълно с водни лилии. По-нататък се виждаха розови храсти, отрупани с цветове, които образуваха кръг около една огромна роза от Еършайър. Лили продължи покрай стената на градината. Изкачи някакви антични стълби и се озова на малка тераса, от която се откриваше прекрасна гледка към изкуственото езерце. Наблизо видя фонтан и няколко разхождащи се на свобода пауна. Спокойствието и тишината бяха неописуеми. Мястото приличаше на омагьосано, където не можеше да се случи нищо лошо.
Насочи погледа си към гората от плодни дръвчета в източния край на имението. Напомни й за лимоновата градина в италианската вила, където живя две години. Тя и Никол прекарваха голяма част от времето си в градината или под колоните на лоджия, намираща се в задната част на къщата, а понякога ходеха на разходка в близката гора.
„Не мисли за това — си каза и въздъхна. — Не го прави.“ Но споменът бе толкова ярък, сякаш се бе случило вчера. Седна на ръба на фонтана и се сгуши в шала. Обърна глава по посока на гората, гледайки без да вижда, спомняйки си…
— Домина! Домина, нося най-доброто от пазара… хляб, сирене и хубаво вино. Помогни ми да откъснем плодове от градината. За обяд ще приготвим…
Лили се спря и си даде сметка, че тишината, която царуваше в къщата, не е нормална. Широката й усмивка се изпари. Остави кошницата на пода и влезе. Носеше памучна пола и блуза с къси ръкави в стила на местните жени, а огромна кърпа покриваше косите й. Често я бъркаха с италианка заради черните къдрици и отличния акцент.
— Домина? — повика отново.
Икономката се появи внезапно. Лицето й, набръчкано и почерняло от слънцето, бе облято в сълзи.
— Синьорина. — Наддаде вик и започна да говори толкова бързо и объркано, че Лили нищо не разбра.
Обгърна раменете й, за да я успокои.
— Домина, какво се е случило? Нещо с Никол? Къде е?
Жената избухна в ридания. Нещо ужасно бе станало, след като не намираше думи да й обясни. Малкото й момиченце е болно? Наранила се е? Обхваната от паника, Лили остави Домина и хукна нагоре по стълбите към детската стая.
— Никол! — извика. — Никол, мама е тук…
— Синьорина, не е тук!
Изтича ужасена към парапета. Погледна надолу към Домина, която не спираше да трепери.
— Как така? — попита с дрезгав глас. — Къде е?
— Бяха двама мъже. Не можах да ги спра. Опитах, Господи, но я отведоха…
Лили се чувстваше като в кошмар. В това нямаше смисъл.
— Какво казаха? — Гласът й едва се чуваше.
Домина отново се разрида и Лили се завтече към нея.
— По дяволите, не плачи! Кажи ми какво казаха!
Жената направи крачка назад, уплашена от убийствения пламък в очите й.