— Нищо не казаха.
— Къде я отведоха?
— Не знам.
— Оставиха ли някаква бележка или съобщение?
— Не, синьорина.
Лили се загледа невиждащо в старицата.
— О, не може да бъде… не може да бъде…
Изкачи като луда стълбите и влезе в стаята на Никол. Малката спалня имаше обичайния си вид: разпръснати играчки по пода, смачкана рокля върху облегалката на стола… Люлката беше празна. Лили падна на колене и притисна с ръка корема си. Бе прекалено уплашена, за да заплаче. Тогава чу собствения си глас да крещи ужасяващо:
— Не! Никол! Неее…!
Бавно се върна в настоящето. Оттогава бяха минали повече от две години. Две години! Питаше се отчаяно дали Никол все още се сеща за нея, дали е жива. Гърлото й се сви и не можеше да си поеме дъх. Може би това, че й бяха отнели детето, бе наказанието й за извършените грехове. Но Господ трябва да е милостив… Никол бе невинна. Лили знаеше, че ще открие момиченцето си, дори това да отнеме целия й живот.
Алекс не знаеше, че такова малко тяло е способно да погълне толкова храна. Може би там се криеше причината за неизтощимата й енергия. Лили набързо видя сметката на една порция шунка в сос от Мадейра, после картофи и варени зеленчуци и накрая сладко и плод, при това без да спре нито за миг да говори и да се смее. Меката светлина в трапезарията обрамчваше като аура оживеното й лице. Алекс се изненада на няколко пъти, за свое голямо недоволство, да я наблюдава с възхищение. Бе нервен, както поради факта, че се чувства запленен от нея, така и заради способността й да го изненадва.
Без значение каква беше темата на разговор, Лили винаги имаше какво да добави. Познанията й за лов, коне и други мъжки занимания й придаваха смущаваща привлекателност. Когато разменяше клюки с Тоти, изглеждаше като всяка друга светска дама. И най-учудващото от всичко: имаше моменти, когато показваше естествено очарование и то затъмняваше в пъти това на сестра й.
— Пени ще бъде най-възхитителната булка, която някога е виждал Лондон! — възкликна Лили и сестра й избухна в смях. След това погледна към майка си с ирония. — Мамо, радвам се, че най-накрая ще осъществиш сватбата на мечтите си. Особено след годините на страдание, които ти наложих.
— Не беше толкова непоносимо, скъпа. А и все още не съм загубила надежда някой ден да те омъжа.
Лили запази приветливото си изражение, макар че вътрешно си каза: „По-скоро ще горя в ада, отколкото да стана съпруга на някого.“ Хвърли поглед към Алекс, който изглеждаше погълнат от храната пред себе си.
— Мъжът, когото ще приема за съпруг, е много труден за откриване.
Пенелопе я погледна любопитно.
— И за какъв тип мъж става дума, Лили?
— Не знам дали може да се опише само с една дума — отговори сериозно сестра й.
— Мухльо? — подсказа Алекс.
Очите й хвърляха огън, когато го погледна.
— От наблюденията си съдя, че онова със сватбите е винаги по-изгодно за силния пол. Мъжът е този, който командва парада, както във финансов аспект, така и във всичко останало. А бедната съпруга прекарва най-хубавите си години в отглеждане на деца и треперейки над добруването му, докато си даде сметка, че е по-свършена и от изгоряла свещ.
— Вилхемина, нещата не стоят така — възкликна Тоти. — Всяка жена се нуждае от протекцията и съветите на някой мъж.
— Аз не!
— Сигурен съм — увери я Алекс, гледайки подигравателно.
Лили отвърна на погледа му. Очевидно знаеше за отношенията й с Дерек Крейвън. Но не даваше пет пари за мнението му. И не беше негова работа дали тя има, или не, връзка с някого.
— Да, можете да бъдете — отговори му студено. — Ако някой ден се омъжа, милорд, то ще е за някой, за когото думата сила не е синоним на бруталност. Някой, който вижда в своята съпруга истински другар, а не робиня. Някой…
— Лили, достатъчно! — каза баща й с мрачно изражение. — Искам малко спокойствие.
— Бих искал да продължи — каза графът. — Кажете ни, госпожице Лоусън, какви други качества търсите у един мъж?
Лили си даде сметка, че бузите й горят. Чувстваше странно усещане в гърдите… напрежение и топлина.
— Не — промърмори, — мисля, че вече добихте представа.
Започна да дъвче парче пилешко, но скоро месото доби вкус на сапун и не можеше да преглътне. Всички около масата запазиха мълчание, а погледът на Пенелопе шареше между сестра й и годеника й.
— Въпреки всичко, мамо, — проговори Лили след няколко минути, поглеждайки зачервената Тоти, — започвам да улягам с годините. Може би ще успея да намеря някого, който да е снизходителен към мен и да толерира дивашките ми навици. — Направи пауза. — Всъщност, май вече съм го открила.