Камериерката продължаваше да я гледа в очакване на някакъв отговор.
— Аз… хм… нощес не можах да заспя и слязох за глътка коняк — каза Лили. — И явно съм направила глупостта да заспя в креслото. — Момичето се огледа да открие празната чаша. Лили се насили да се разсмее. — Седнах тук… да си подредя мислите… и съм заспала още преди да си налея.
— Да, госпожице, — несигурно се съгласи камериерката.
Лили прекара ръце през разбърканите си къдрици. Мигрената й причиняваше пулсиране в слепоочията и челото.
— Ще се кача в стаята си. Бихте ли ми донесли малко кафе?
— Да, госпожице.
Напусна библиотеката, притискайки нощницата, като се опитваше да не залита. Прекоси коридора. От кухнята се чуваха обичайните сутрешни приготовления на персонала за закуска. Трябваше да се добере до стаята си, без да я види никой. Изкачи на един дъх стълбите. Но когато достигна площадката, различи един тъмен силует. Светът се сгромоляса отгоре й. Лорд Рейфорд, в дрехи за езда и лъскави черни ботуши, се готвеше за ранната си сутрешна разходка. Лили прикри тялото си с ръце.
Осъдителният му поглед сякаш преминаваше през тънкия плат и виждаше под него.
— Какво правите в този вид? — попита сухо.
Тя събра останките от смелостта си, повдигна брадичка и го погледна високомерно.
— Може би съблазнявам някой от слугите. Не се ли очаква нещо такова от жена като мен?
Тишина. Лили остана в плен на очите му сякаш цяла вечност, после се опита да отклони поглед. Невъзможно. Внезапно си даде сметка за излъчваната от тях изгаряща топлина. Остана неподвижна. Сякаш останаха сами на света. Олюля се и се задържа за парапета.
Когато Уолвертън проговори, в гласа му имаше странна тежест.
— Ако смятате да се наслаждавате на гостоприемството ми, госпожице Лоусън, не искам повече да излагате по този начин тялото си, нито за слугите, нито за когото и да било друг. Ясен ли съм?
Презрението му бе по-лошо от юмрук в лицето. Лили пое дълбоко въздух. Не си спомняше да е мразела някого повече, с изключение на Джузепе. Би й доставило огромно удоволствие да му отговори подобаващо, но в момента единственото й желание бе да потъне в земята.
— Да — отговори кратко и продължи към стаята си.
Алекс не се обърна. Слезе бързо по стълбите, но вместо да се отправи към конюшните, влезе в библиотеката, като тръшна вратата след себе си. Въздъхна дълбоко няколко пъти. Бе я пожелал още на мига, в който я видя в онази полупрозрачна нощница. Тялото му трепереше от възбуда. Искаше му се да я вземе още там, на стълбите, да я повали на килима и да влезе в нея. Косата й, тези дяволски къси къдрици приканваха пръстите му да се заровят в тях… Деликатната белота на шията й, връхчетата на гърдите й…
Изруга и потърка току-що избръснатата си брадичка. С Каролин желанието се смесваше с любовта и нежността. Но сегашното му желание нямаше нищо общо с любов. Тази възбуда бе предателство срещу Каролин. Лили бе по-опасна, отколкото си мислеше. Контролът му отслабваше в нейно присъствие. Но няма да се поддаде, в никакъв случай, дори ако усилието го убие.
Глава 4
— Закари! Скъпи Закари, колко се радвам да те видя! — Лили избърза напред и хвана ръцете му. Повдигна се на пръсти и залепи формална целувка на бузата му. Закари, красив в елегантния си костюм за езда, бе живото въплъщение на провинциален джентълмен. Икономът дискретно пое палтото, ръкавиците и шапката му. После Лили го повлече към един ъгъл и му прошепна в ухото — Пият чай в салона… мама, Пени и Уолвертън. Помни, че трябва да се държиш, все едно си влюбен в мен. Само да направиш мили очи на Пени, ще те ощипя, да знаеш! Ела!
— Почакай — нервно измърмори Закари. — Как е Пенелопе?
Лили се усмихна.
— Не се притеснявай толкова. Все още имаш шанс, стари приятелю.
— Обича ли ме още? Каза ли ти го?
— Не, не иска да си признае — отговори му през зъби. — Но е ясно като бял ден, че не е влюбена в Уолвертън.
— Лили, умирам от любов по нея. Нашият план трябва да проработи.
— Така и ще стане — потвърди решително. — А сега… в атака!
Прекосиха коридора.
— Мислиш ли, че идвам в подходящо време? Не е ли прекалено късно? — Закари повиши глас, за да го чуят другите в салона.
Тя му намигна.
— Разбира се, че не, скъпи. Точно сега е време за чая. — Въведе го в салона с широка усмивка. Помещението бе просторно и обзаведено с вкус: стените в бледожълто, мебелите от абанос, с огромни прозорци. — Ето ни и нас — обяви. — Всички се познаваме, няма нужда от представяне. Чудесно! — Стисна гордо ръката на Закари. — Трябва да ти кажа, Зак, че чаят на Рейфорд Парк е отличен. Почти толкова добър, колкото онзи, който предлагам на гостите си в Лондон.