Тя избухна в смях.
— Ти се влюбваш във всички.
— И какво лошо има в това? Може би в Англия, но не и в Италия. Мога да предложа специална любов на всяка жена. И една само за теб. — Взе чепка грозде и я приближи до устните й, като продължаваше да я пронизва с поглед.
Лили отвори уста. Чувстваше се поласкана и сърцето й биеше силно. Откъсна едно зърно със зъбите си и му се усмихна. Никога преди не я бяха ухажвали с такова благородство и финес. В погледа му се четяха обещания за нежност и страст и макар, че мозъкът й отказваше да повярва, сърцето й отчаяно го искаше.
Доста дълго бе живяла сама и жадуваше да опознае тази мистерия, по която въздишаха всички.
— Лили, моя прекрасна англичанке, — промърмори Джузепе. — Мога да те направя щастлива. Безкрайно щастлива, bella.
— Не трябва да говориш така. — Отвърна поглед и се опита да скрие зачервените си бузи. — Никой не може да обещае подобно нещо.
— Perche no? Остави ме да опитам, cara. Прекрасна Лили, винаги с тази тъжна усмивка, ще те накарам да се почувстваш по-добре. — Бавно се наведе да я целуне. Милувката на устните му бе топла и приятна и в този миг Лили реши, че той ще е този, който ще я направи жена. Ще му се отдаде. В края на краищата никой не вярваше, че е девствена. Невинността й не интересуваше никого.
Спомняйки си миналото, Лили се питаше как е могла да смята мъжете и любовта за нещо мистериозно и пленително. Скъпо бе платила за грешката си с Джузепе и продължаваше да плаща за греховете си. Въздъхна и погледна към сестра си и Закари. Не вървяха хванати за ръка, но несъмнено между тях се усещаше атмосфера на интимност. „Това е мъж, който никога няма да те предаде, Пени, — помисли. — Което си е жив късмет, повярвай ми.“
След като Закари си тръгна, Пенелопе сияеше. Но през следващите часове еуфорията постепенно намаляваше и на вечерята блясъкът в очите й бе изчезнал, а тя изглеждаше бледа и потисната. Лили се питаше какви мисли минаваха през главата й, но двете успяха да разменят само няколко думи преди лягане.
— Пени — каза, докато разкопчаваше копчетата на гърба й, — какво става? Цял следобед беше много сериозна и едва докосна вечерята.
Пенелопе застана пред тоалетката и се зае да сваля фибите, придържащи косата й. Освободени, русите къдрици се спуснаха чак до кръста. Остана загледана в сестра си с тъжно изражение.
— Знам какво се опитваш да направиш. Не трябва да подготвяш повече срещи между Закари и мен. Не водят до нищо, а и не е правилно.
— Съжаляваш ли, че днес беше с него? — попита Лили. — Поставих те в трудна ситуация, нали? Извинявай.
— Не, беше чудесно — възкликна Пенелопе, а после я погледна засрамена. — Не трябваше да казвам това. Не знам какво ми става! Толкова съм объркана…
— Причината е, че винаги си се подчинявала на мама и татко и си постъпвала, както се е очаквало от теб. Пени, никога не си била егоист. Влюбена си в Закари. Жертваш се за родителите ни.
Сестра й седна на леглото и сведе поглед.
— Няма значение в кого съм влюбена.
— Единственото, което има значение, е твоето щастие! Защо си притеснена? Случило ли се е нещо?
— Лорд Рейфорд говори с мен следобед — обясни Пени с тънък глас. — Веднага след разходката ни.
Погледът на Лили стана студен.
— Какво ти каза?
— Питаше за разни неща… и ми даде да разбера, че Закари не е твой претендент. Че се държи недостойно и се опитва да ме ухажва.
— Как се осмелява да говори така?
— Вярно е — каза тъжно. — Знаеш, че е така.
— Разбира се… Нали аз измислих този план! — Или поне така си мислеше. — Но как се осмелява да ни обижда с подобно обвинение?
— Лорд Рейфорд смята, че ако Закари е искал да се ожени за момиче като мен, никога няма да вземе някоя като теб за съпруга.
Лили още повече се намръщи.
— Някоя като мен?
— „Опитна“ беше думата, която употреби — каза притеснено сестра й.
— Опитна? — Лили ходеше из стаята като тигър в клетка. — Явно си мисли, че не съм достатъчно добра, та да си хвана съпруг. Добре, има мъже, които ме намират привлекателна, мъже, които имат нещо повече от лед във вените си. Боже, кой взел да ме критикува! Трябва да поставя нещата на мястото им и за момента…
— Лили, моля те — обади се Пенелопе почти без глас. — Всичко това ме поболява. Защо не оставим нещата както са си?
— Да, добре. Но само след като изясним някои работи с негова милост.
— Не! — Сестра й постави ръка на челото си, като че такава ситуация бе повече, отколкото можеше да понесе. — Не трябва да ядосваш лорд Рейфорд! Страх ме е!